Според Азър най-добрият начин да подходиш към "въпроса за Бог" беше не чрез религиозност и скептицизъм, а чрез самота. Ето защо всички аскети и отшелници търсеха духовност в пустошта. Професорът твърдеше, че когато е в компания, човек е склонен да общува не с Бог, а с дявола. Добавяше, че това е шега, макар че с Азър човек никога не беше сигурен.
Пери щеше да свидетелства в негова защита. Дължеше му го. Той несъмнено беше допринесъл за нещастието ѝ, тъй като никой не бленува за несподелена любов, но пък и не можеше да бъде обвиняван за опита ѝ за самоубийство. Всъщност тя му беше благодарна. Азър беше отворил други, нови измерения в съзнанието ѝ, които беше смятала за инертни. Професорът очакваше – доста настоятелно, – че студентите му ще разкрият личните си и културни предразсъдъци, докато ги заличат. Той беше изключителен преподавател и съвършен учен. Беше успял да я разтърси, мотивира и предизвика. Пери се стараеше най-много по неговия предмет. Азър ѝ показа поезията в мъдростта и мъдростта в поезията. Професорът се отнасяше към студентите като към равни, без значение от произхода или възгледите им. Ако за него имаше нещо свято, то това беше знанието.
Пери обичаше да гледа как последните слънчеви лъчи позлатяват косата и искрящите му очи, когато говореше за любима книга или обожаван философ. Възхищаваше се на обичта му към преподаването, която като че ли беше по-силна от всичко друго. Учебната програма може да оставаше една и съща, но той винаги импровизираше. В неговата вселена нямаше отъпкани пътища, а само рискове, които заслужаваха да бъдат предприети. Веднъж цитира Честъртън: "Животът изглежда малко по-математически и по-подреден, отколкото е. Точността му е очевидна, а неточността – скрита. Безумието му чака в засада".
Колкото и да беше очарована от професора, тя ненавиждаше обсебилите го като проклятие пренебрежение и високомерие. Той не се интересуваше от чуждите тревоги и налагаше на студентите собствените си възгледи, при това толкова безкомпромисно, че дори ги нараняваше.
Пери се терзаеше, когато си представяше ръката му в косата или на врата на Ширин... Как разговаряха, как се смееха и любеха... Всяка вечер, преди да заспи, бяха пред очите ѝ. Беше толкова близък с Ширин, а с нея се държеше резервирано и надменно. Прояви заинтересованост само когато чу за загадъчните появи на бебето в мъглата. Пери беше поредният му научен експеримент и обект на проучване. Като разглезено дете, което се отегчава от нова играчка, той загуби много бързо интереса си към нея. Тя ненавиждаше начина му да комбинира практицизъм с духовна любознателност, както и прикритата му зад научните изследвания суета. Не знаеше с кое я огорчава повече – с това, че спеше тайно с Ширин или че не бе пожелал да я обича по същия начин. Той беше нахлул в живота ѝ и беше оставил опустошителни следи. И да, тя би свидетелствала срещу него.
Ширин и Мона бяха потресени, когато чуха за опита ѝ за самоубийство. Отидоха в болницата веднага след като разрешиха свиждане. Бяха загрижени и я попитаха защо го е направила. Пери не знаеше какво да отговори. Ширин настояваше да се яви в съда в защита на Азър. Молеше я да спаси скъпия ѝ професор. Пери се запита дали го правеше, защото я смяташе за най-добра приятелка, или защото мишлето беше лесно за манипулиране?
Бъди обективна, повтаряше си тя. Не смесвай чувствата с фактите. Поне това дължиш на Азър. Не се поддавай на емоциите. Той те научи как да го правиш. Колкото до връзката му с Ширин, те бяха заедно по взаимно съгласие и никой не се възползваше от другия. А мотивите на Трой да му навреди едва ли бяха съвсем безкористни.
Пери седеше на пейката в ботаническата градина и всеки мъчителен въпрос, който си задаваше, водеше след себе си други, още по-заплетени. Психотерапевтът ѝ беше казал да не взима големи решения, преди да се почувства по-добре. Но как да го направи, как? Тя беше изгубена. Изтънялото въже, което я придържаше към земята, се скъса и Пери се понесе напосоки в неизвестността. След малко щеше да застане пред комисията, но не знаеше какво да им каже. Не знаеше и какво точно ще я питат. Чувствата ѝ се въртяха хаотично и не можеше да ги облече в думи – особено пред чужди хора и на чужд език.
Погледна часовника си. Сърцето ѝ щеше да изхвръкне, когато тръгна към сградата, в която щяха да обсъждат репутацията на професор Азър.
Потънал в тишината на кабинета, Азър седеше на бюрото и гледаше през прозореца. Стараеше се да не мисли за предстоящото решение на комисията. Тежеше му на съвестта, че щяха да бъдат наранени обичани от него хора. Знаеше, че щяха да измъчват Ширин с въпроси за връзката им. Тя щеше да отрича, за да го защити, но това нямаше никакво значение – той беше решил да каже истината, тъй като не беше сторил нищо нередно.