Трой сновеше пред входа. Ширин седеше на стълбите със скръстени на гърдите ръце и подпухнали от плач очи. Двамата чакаха Пери, за да я привлекат на своя страна. В сградата ги чакаха членовете на комисията – хора с непроницаеми изражения и дръзки въпроси.
Къде ли беше Азър и какви ли мисли се въртяха в главата му? Как би искала да е до нея, в една от многото ѝ фантазии, в които бяха само двамата. Загърбили стоварилото се незнайно откъде злощастие, те щяха да подминат членовете на комисията, без да обръщат внимание на осъдителните погледи. Мечтаеше си да е вечер, той да ѝ говори за поезия, философия и парадокса Бог, а думите му да хвърчат като искри от лумнал огън. Само той и тя, склонила глава на рамото му, а над тях небе – може би небето над задрямал университетски град, може би над гъмжащ метрополис... Как искаше всичките им разлики във възраст, положение и култура да се изпарят, как искаше да целува устните ѝ и да повтаря името ѝ като припев, как искаше умът и сърцето ѝ да се слеят в острие, което да унищожи витаещия в него дух на Ширин... Отдавна не беше желала нещо толкова силно.
Студът я прониза и тя се загърна в палтото си. Ако свидетелстваше в негова защита, което трябваше да направи, той може би щеше да разбере колко държи на него... Може би... Дълбоко в себе си Пери знаеше, че това няма да се случи. Щяха да го оправдаят и той щеше да празнува с Ширин, която винаги получаваше онова, което искаше.
Усети, че силите я напускат, и се замисли за нещо друго. Не беше ли тя онова момиченце, което беше гледало как братчето ѝ се задушава, но не беше извикало за помощ? Неизменно някъде по средата, Пери се боеше да не привлече вниманието на другите и избягваше да взима страна, стараейки се да не засегне никого, но накрая всички се оказваха разочаровани. Въпреки опитите да се промени, тя не беше достатъчно силна, за да превъзмогне емоционалната парализа в душата си. Тя, Пери, Наспери, Роза, Мишлето, нямаше да свидетелства. Нито сега, нито после. Тя не беше актьор, а само зрител Това беше техен проблем. Тяхна глупава игра. Обърна се и си тръгна, сякаш ставаше дума за защитата на доброто име на някакъв непознат, а не на мъжа, когото обичаше, желаеше и за когото мечтаеше с цялото си същество.
Минаха години, преди да осъзнае, че пасивността ѝ допринесе активно за краха на този, когото обичаше. Изменяйки на Азър, тя измени на истината.
Гардеробът
Истанбул, 2016 г.
Появи се и трети мъж с вързана на лицето бандана. Начинът, по който говореше, подсказваше, че е лидерът им. Трябва да е чакал отвън в градината, докато другите двама нахлуват в имението и разчистват пътя пред него.
– Ще правите каквото ви кажем, или ще пострадате! – викаше той. – Гласът му не беше гневен, а леден и безкомпромисен. – Изборът е ваш!
Пери трепереше. Сърцето ѝ биеше до пръсване. Да се крие или да бяга? Кои бяха тези мъже? Мафиоти, крадци или терористи? Истанбул изобилстваше от престъпници. Може би искаха пари? Колко ли хора бяха пострадали от далаверите на домакина, докато беше трупал богатство и хорска завист? Затова и видът му беше толкова угрижен, докато разговаряше с директора на терасата. Пери погледна към кухненската врата. Ако минеше през нея, щяха да я видят. Както клечеше в коридора, тя се облегна на стената и опипа огледалото зад гърба си. То помръдна и се плъзна – беше врата на вграден гардероб.
Вътре имаше палта, обувки чадъри и кашони. Пъхна се вътре и вратата с магнитна заключалка тихо щракна. Сви се на топка. За пореден път се превърна в ужасен таралеж.
Някой затропа в коридора.
– Излизайте от кухнята! Веднага!
Дочу се уплашеният шепот на готвачите и прислужниците и топуркането на тежки стъпки. Пери изключи звука на телефона и изпрати съобщение на майка си: Обади се веднага в полицията. Знаеш къде съм.
После се сети, че Селма вероятно си е легнала и че нямаше да види съобщението до сутринта. Изпита безмерно облекчение, че Дениз си е тръгнала и е в безопасност. Но Аднан беше тук... там... Съпругът ѝ, най-близкият ѝ човек, най-добрият ѝ приятел... Без да иска, Пери изхленчи сподавено.
Чу се тъп звук от удар. Последва женски крясък. Вик, който премина в истеричен смях Приятелката на известния журналист врещеше:
– И как така не ги видя, че идват? Нали си ясновидец? Ясновидец – дръжки!