Пери не помръдваше. За какво бяха дошли тримата мъже? Да вземат полагащото им се от домакина или това беше едно от многото нападения без конкретна причина? Светът беше пълен с опасности. Отвсякъде дебнеха безредие и хаос. Беше ли Злото заслужено наказание за действията ни, или най-обикновена прищявка на съдбата? Но ако преобладаваше случайността, какъв е смисълът на усилието да станеш по-добър? Как се компенсират старите грехове, ако не чрез промяна? Тя беше добра – само не и към мъжа, когото беше обичала преди години и все още обичаше с едно недокоснато кътче на сърцето. Професор Азър ѝ беше казал, че несигурността е безценна. Но ако си непрекъснато раздвоен?
Със свит стомах тя завъртя номера на полицията. Дежурният я обсипа с въпроси, сякаш беше не свидетел, а участник в престъпление. Пери го прекъсна шепнешком.
– Има въоръжени мъже...
– Не ви чувам. Говорете по-високо!
Даде му адреса.
– Защо сте в тази къща?
– На гости съм – каза тя безпомощно. – Въоръжени са!
– Къде по-точно в къщата сте?
Последваха още безсмислени въпроси: как се казва, какво работи, къде живее. Тя беше добра и съвестна гражданка, но в базата данни беше дигитален знак или просто номер без живот.
Най-сетне полицаят каза:
– Ясноо... Изпращаме хора.
Пери погледна батерията. Оставаха ѝ петнайсетина минути или дори по-малко. Дали нямаше да я намерят и да я вземат за заложница заедно с другите в къщата? Дали атаката на полицията щеше да ги освободи, или щяха да ги убият? Може би докато батерията свърши, тайната вечеря на турската буржоазия щеше да приключи или добре, или зле. Животът понякога е несправедлив, но смъртта е по-голяма несправедливост. Кое беше по-трудно за проумяване – че някъде в цялата тази лудост има скрит смисъл или че въобще няма никаква логика и следователно никаква справедливост?
Ръката ѝ отново затуптя, сякаш имаше свой собствен живот. Ръката на октопод. Както седеше свита сред палтата и обувките, докато съпругът ѝ и другите гости бяха заложници, Пери набра номера, който ѝ даде Ширин.
Номерът на Азър.
В немилост
Оксфорд, 2016 г.
Всеки ден по здрач Азър излизаше на разходка. Изминаваше четири-пет километра по старите исторически пътеки и прекосяваше вековните гори, хълмове и поля. Беше се убедил, че макар да вървиш без конкретна цел, чистият въздух прояснява и съживява ума. Беше стигнал до твърдото заключение, че човешките създания са умствени хамелеони, които се адаптират дори към срама и позора. Знаеше го не от четене и наблюдение, а от собствен опит. Той беше унизен. Опозорен. Ако някой някога беше спрял младия, амбициозен и непоколебимо самоуверен Азър по пътя му нагоре в академичния свят и в обществото и му бе казал, че ще се опари от слънцето и ще се сгромоляса, той едва ли щеше да му повярва. Принципният млад Азър вероятно щеше да предпочете да умре, вместо да живее с този срам. Но ето че все още беше жив – и все още дълбоко наранен – повече от десетилетие след скандала.
Преди четиринайсет години беше принуден да напусне преподавателския пост. Връзката с колежа, негов дългогодишен академичен дом, остана като пъпна връв, която вече не беше източник на живот, но и не можеше да бъде прерязана. Не го поканиха да се върне да преподава, а и той не пожела, за да не опетни с името си репутацията на факултета или колегите. За него се изписаха много и най-различни неща, но една статия надмина останалите: бил мегаломан с мания за диктаторство, амалгама а ла фуко от власт и знание, която разяждала младите, невинни умове като гангрена. Авторът го наричаше еталон на злото, свързваше опита на Пери за самоубийство с изчезването на Аниса и твърдеше, че професорът е "причинил трагедии на всички млади жени, които е съблазнил интелектуално". Написаната с патос и основана на безспорни факти статия, разстрои Азър и той изпадна в такава депресия, че дори не си спомняше времето, когато не е бил потиснат. Въпреки всичко продължи да пише, сякаш знаеше, че ако спре, няма защо да очаква идването на следващия ден. Работата беше неговият инстинкт за самосъхранение.
Можеше да замине за Америка или Австралия и да започне нов живот. Но остана. Без административни и преподавателски задължения имаше много време за четене и писане. Заедно с новия огън, който гореше в душата му, той се отдаде на издаването на книга след книга. Новите заглавия му донесоха слава и признание, каквито не би постигнал, ако не беше загубил поста си. Вероятно Плутарх беше прав. Съдбата води тези, които я следват, а онези, които като него се опъват, влачи насила.