Азър не се досещаше за мислите ѝ и каза:
– Пери, когато се запознахме, си помислих, че носиш в себе си трите страсти на Бъртранд Ръсел: копнежа за обич, стремежа към знание и непосилното съчувствие към страданието на човечеството.
Тя го слушаше с натъжено лице.
– Твоята нужда за обич беше толкова голяма. Както и жаждата ти за знания. А чувствителността ти към другите граничеше със саморазруха. Бях съпричастен на чувствата ти, но и ти се ядосвах. Ти ми напомняше на една жена, която познавах.
– На жена ви?
– Не. Тази жена се казваше Нур. Боях се, че ще те нараня така, както нараних нея. Истината е, че навредих на всички жени, които се докоснаха до мен.
– С изключение на Ширин.
– Да. Тя не се поддаде. Беше млада, но силна и упорита. Роден боец. До нея човек няма за какво да се страхува. Нищо лошо не може да ѝ се случи.
– Търсили сте любов, лишена от чувство на вина.
– Може би. Не само ти се извиняваш на Бог.
Батерията на екрана стана червена.
– Бихте ли направили нещо за мен?
– Целият съм в слух.
– Искам една кратка лекция.
Азър се засмя.
– За какво?
– За прошката и за обичта. И за знанието. Но този път професорът ще бъда аз.
Настъпи кратко тягостно мълчание.
– Слушам те, скъпа.
– Днешната лекция е за Ибн Араби и Ибн Рушд – Авероес. Когато се запознали, Ибн Рушд бил известен философ, а Ибн Араби – млад и обещаващ ученик. Веднага се харесали, тъй като обичали книгите и знанията, а ортодоксалността не им допадала. Но те били и различни.
– В какво?
– Разликата им наподобявала несъответствието между Изтока и Запада. Ибн Рушд твърдял, че задълбочаването на себепознаването и светопознаването се осъществява чрез рефлективно мислене, обосноваване и изучаване.
– А Ибн Араби?
– Той вярвал в разума и в мистичното прозрение. Смятал, че хората са длъжни да задълбочават мъдростта си, но и твърдял, че отвъд границите на ума има нещо друго. Преди да се разделят, Ибн Рушд попитал Ибн Араби за последен път: "Не мислиш ли, че рационалното мислене разкрива истината?".
– И какво му отговорил Ибн Араби?
– "И да, и не. Между "да-тo" и "не-то", казал той, духът напуска своята материя, а умът – своето тяло." Той вярвал, че най-невежи били хората, които търсели Бог. И все пак единствено устремените към по-голяма и от самите тях истина, имали шанса да стигнат до нея.
– Защо харесваш тази история, Пери?
– Защото цял живот съм разкъсвана между "да" и "не". Вярата не ми е чужда. Но и съмнението ми е присъщо. Раздвоена съм. Колебаеща и лутаща се. Неуверена. Може би цялата тази несигурност ме направи такава, каквато всъщност съм. Превърнах се в своя най-голям враг. Не виждам как ще се променя. Нали ви казах за бебето в мъглата... Не бяхте чували за подобно видение, нали? Друг учен би ми се присмял, но не и вие. Винаги бяхте откровен с мен. Възхищавах ви се за това...
– Мислиш си, че само ти си объркана, но и много от нас са.
Нас... Дума-въздишка. Мъничка, но и огромна. Ние, обърканите.
– Възхищавах ви се твърде много. Сега вече разбирам, че когато сме влюбени, превръщаме любимия в наш бог. А това е опасно. Ако той не откликва на чувствата ни, отвръщаме с гняв, неприязън и омраза... В любовта има нещо, което напомня религията. И това е сляпата вяра. Най-омайната еуфория. Магията на единение с друго същество отвъд ограниченото ни, до болка познато аз. Ние губим разума си в любовта – или във вярата – и тя се превръща в догма, във фикс идея. Сладкото става горчиво. И тогава страдаме в ръцете на създадените от нас богове.
– Aз съм последният човек на земята, който може да бъде сравняван с бог.
– Създаденият от мен Азър беше различен от истинския. Той ми беше необходим, за да осмисля раздробеното си на фрагменти минало. Aз бях заслепена от моя професор Азър. Онзи, който беше сътворен от ума ми.
Пери продължи да говори. Стискаше мигащия телефон с превързаната ръка, гласът ѝ беше по-уверен, а очите ѝ привикнаха с тъмнината, докато изнасяше лекция на оксфордския професор и на търпеливото куче до краката му. А лесно можеше да е обратното: той да е в опасност, а тя не. Днес тя беше преподавателят, а той – ученикът. Бяха си разменили ролите, но думите не секваха. Животът беше кръг и всяка точка в този кръг беше на едно и също разстояние от центъра – без значение дали човек нарича този център Бог, или както там пожелае.
Сирените на полицейските коли се чуваха все по-близо. След няколко минути всичко щеше да се промени – ново начало или твърде подранил край. Телефонът избибитка за последно и угасна. Тя отвори вратата на гардероба и излезе.