Нещо странно ставаше с дясната му ръка. Тя сякаш пулсираше от болка, като че някой я бе ударил с чук.
Той я сгъна, без да отваря очи. Нямаше болка. Нито пулсиране. Що се отнася до проблемите с паметта, те бяха следствие от дрогата и напрежението.
„Но сега ще заспя — помисли си. — Как ще обясниш това?“
Лицето на Хенри се носеше пред очите му като отвързан балон. „Не се притеснявай — успокояваше го Хенри. — Ще се оправиш, братле. Ще пристигнеш в Насау, ще отседнеш в «Акуинас». Петък вечер ще дойде един човек. Добър човек. Той ще се погрижи за теб, ще ти остави достатъчно, за да изкараш уикенда. В неделя ще донесе кокаина, а ти ще му връчиш ключа от сейфа. Понеделник сутрин ще направиш онова, което заръча Балазар, а по обяд летиш обратно. С твоята честна физиономия ще минеш през митницата и вечерта ще си хапваш в «Спаркс». Няма да имаш никакви проблеми, братле, никакви проблеми.“
Но проблемите май вече възникваха.
„Добър човек“ — бе казал Хенри, но типът, който се появи, се оказа с бледо лице, британски акцент и тънки мустачки, който напомняше герой от криминален филм от 40-те години, а пожълтелите му зъби стърчаха като зъбците на капан за животни.
— У вас ли е ключът, сеньор? — попита той, макар британският му акцент да промени думата като „синор“.
— Ключът е на сигурно място — отвърна Еди.
— Тогава ми го дайте.
— Не става. Уговорката е да ми дадете мангизи, а в неделя вечер трябва да получа пратката. Тогава ще ви дам ключа. В понеделник ще отидете в града и ще го използвате, за да вземете нещо. Не зная какво е то, защото не ми влиза в работата.
Изведнъж в ръката на онзи се появи малък матово син автоматичен пистолет.
— Защо просто не ми дадете ключа, сеньор? На мен това ще спести време и усилия, а на вас — живота.
Наркоман или не, но Еди Дийн бе човек с характер. Хенри знаеше това; и което е по-важно, Балазар също го знаеше. Затова бяха изпратили именно него. Повечето смятаха, че Еди беше приел да бъде куриер, защото беше наркоман. И Балазар смяташе така. Но само Еди и брат му знаеха, че младежът щеше да отиде дори ако бе абсолютен въздържател. Щеше да отиде заради Хенри.
— Защо не прибереш пищова, дребно нищожество? — попита Еди. — Или може би искаш Балазар да изпрати някой, който да ти избоде очите с ръждив нож?
Онзи се усмихна. Пистолетът изчезна като по магия; на негово място се появи малък плик.
— Пошегувах се, нали разбираш?
— Щом казваш.
— Ще се видим в неделя вечер.
Непознатият тръгна към вратата.
— Мисля, че е по-добре да изчакаш.
Онзи се обърна и повдигна вежди.
— Мислиш, че можеш да ме спреш, така ли?
— Мисля, че ако си ми пробутал боклук и си тръгнеш, утре няма да ме завариш. И ще загазиш до уши.
Човекът се намръщи, сетне се настани на единственото кресло. Младежът отвори плика и изсипа някакво кафяво вещество. Въпросително погледна непознатия.
— Зная, че изглежда отвратително, но иначе всичко е наред — каза жълтеникавият тип.
Еди откъсна лист хартия от бележника на бюрото и отдели малко кафяв прашец от купчинката. Стри го между пръстите си, сетне го размаза по горната си устна. Миг по-късно се изплю в кошчето.
— Искаш да умреш, а? Може би животът ти е омръзнал.
— Това е всичко, което имаме. — Онзи се намръщи още повече.
— Имам резервация за утре — заяви младежът. Това беше лъжа, но не вярваше, че жълтеникавият ще провери. — Ще пътувам с „Трансуърлд Еърлайнс“. Направих я в случай, че свръзката се окаже скапаняк като тебе. Не ми пука. Даже ми става по леко. Не ме бива за този бизнес.
Жълтеникавият седеше и размишляваше. Еди също седеше и се стараеше да не трепне. А не го свърташе; сърбеше го, бодеше го, тръпнеше от напрежение. Усещаше, че очите му го теглят към купчинката кафяв прашец, макар да знаеше, че това е отрова. Беше се надрусал в десет сутринта; оттогава бяха минали десет часа. Но ако трепнеше или станеше, положението щеше да се промени. Непознатият го наблюдаваше изпод око, опитваше се да прецени какво може да очаква от него.
— Вероятно ще успея да намеря нещо — промълви той най-накрая.
— Ами опитай — каза Еди. — Но стане ли единайсет, ще загася лампата, ще окача на вратата табелката „Моля, не ме безпокойте“ и ако някой почука, ще позвъня на рецепцията, ще се оплача, че ме тормозят и ще помоля да изпратят охраната.