— Дай ми шишенцето — нареди той.
Помощникът отново се подчини.
Стрелецът запретна ръкава на сакото си и свали ролекса на Джак Морт.
— Нямам пари, но се надявам, че часовникът струва колкото лекарството, което ми дадохте. — Обърна се, кимна към охранителя, който още седеше на пода до преобърнатия си стол и наблюдаваше крадеца с широко отворени очи, сетне излезе все едно, че не се беше случило нищо особено.
В продължение на пет секунди в аптеката цареше мъртвешка тишина, нарушавана от воя на алармената система, който заглушаваше шума от улицата.
— Господин Кац, какво ще правим? — прошепна помощникът.
Аптекарят взе часовника и го претегли на дланта си.
Беше златен.
Кац не можеше да повярва на случилото се…, но се налагаше.
Някакъв умопобъркан беше влязъл в аптеката, с два изстрела бе избил пистолета от ръката на охранителя и ножа на непознатия клиент, и то само за да се снабди с пеницилин.
Беше взел кефлекс за около шейсет долара, а в замяна беше оставил ролекса си, който струваше не по-малко от шест хилядарки.
— Какво ще правим ли? — попита Кац. — Първата ти работа е да скриеш часовника. Никога не си го виждал. — Обърна се към Ралф: — Ти също.
— Разбира се, сър — съгласи се охранителят. — При условие, че получа своя дял от продажбата на тази играчка.
— Ще застрелят този ненормалник като куче — доволно заяви аптекарят.
— И всичко това заради шишенце кефлекс… — озадачено промърмори помощникът. — Та този човек дори не беше хремав.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ИЗТЕГЛЯНЕ НА ТРЕТАТА КАРТА
1
Когато слънчевият диск докосна Западния океан в света на Роланд и последните лъчи позлатиха вълните, плискащи се в брега, където лежеше завързаният Еди, полицаите О’Мира и Делеван се свестяваха в света, от който младежът беше отвлечен.
— Ще свалите ли белезниците ми? — угоднически попита Дебелия Джони.
— Къде е онзи мръсник? — прегракнало извика О’Мира и посегна към кобура си. Мислено изруга като установи, че коланът, кобурът, куршумите и пистолетът са изчезнали.
Представи си как ще го разпитват тъпанарите от Министерството на вътрешните работи, които познаваха полицейската работа само от репортажите на Джак Уеб, и внезапно паричната стойност на откраднатия пистолет престана да го интересува също като числеността на населението на Ирландия или запасите от полезни изкопаеми в Перу. Погледна към колегата си и видя, че и неговото оръжие липсва.
„Боже мой, само това ни липсваше!“ — печално си помисли той.
Дебелия Джони отново помоли да го освободят от белезниците.
О’Мира понечи да извика: „Заслужаваш да те…“, но навреме се осъзна и гневно стисна зъби. Канеше се да изкрещи: „Заслужаваш да те застреля като куче!“, но, разбира се, не можеше да го стори. Оръжията в магазина бяха прикрепени с верижки, а човекът със синия костюм, който на пръв поглед изглеждаше като нормален и солиден гражданин, беше отнел неговия пистолет и пистолета на Карл с лекотата, с която О’Мира би отнел водния пистолет от някое дете.
Ето защо мълчаливо взе ключа и отвори белезниците. Видя магнума, който Роланд беше захвърлил в ъгъла, и отиде да го вземе. Затъкна го в колана си, тъй като дори да имаше кобур, огромният пистолет нямаше да се побере в него.
— Хей, оръжието е мое! — пискливо извика Дебелия Джони.
— Не думай. Искаш ли да ти го върна? — О’Мира говореше бавно, защото главата му сякаш щеше да се пръсне от болка. В този момент единственото му желание беше да открие господин Очила с позлатени рамки и да го прикове към някоя стена… като използва тъпи гвоздеи. — Казват, че обитателите на затвора „Атака“ си падали по шишковци като теб, Джони. Имали дори поговорка, че дебелият задник е по-сладък. Сигурен ли си, че си искаш магнума обратно?
Шишкото безмълвно се обърна; миг преди това полицаят видя насълзените му очи и мокрото петно на панталоните му, но не изпита никаква жалост.
— Къде е онзи? — обади се Карл Делеван.