„Къде отиваме?“ — попита Морт.
Сега предстоеше най-трудното. Стрелецът се подготви доколкото беше възможно.
„Изключи сирената и лампите. Спри до тротоара.“
Морт паркира колата до някакъв пожарен кран.
„В този град има подземни железници. Искам да ме заведеш на станцията, където мотрисите спират, за да се качат или слязат пътниците.“
„Коя станция?“ — попита Морт и усети паника. Не можеше да скрие нищо от Роланд, но и той не можеше (поне не за дълго) да скрие нищо от него.
„Преди няколко години — не зная точно колко — си блъснал млада жена под мотрисата. Искам да ме заведеш на подземната станция, където се е случило това.“
Последва кратка, но отчаяна борба. Стрелецът спечели, но с големи усилия. По някакъв странен начин Джак Морт бе раздвоен като Одета. Не беше шизофреник и много добре разбираше какво прави от време на време. Но пазеше в тайна тази страна от живота си: личността, която се подвизаваше като Убиеца, беше скрита от очите на всички, както крадецът крие плячката си.
„Заведи ме там, гадино“ — повтори Стрелецът и вдигна палец към окото на Морт. Миг преди пръстът да се забие в очната кухина, Джак се предаде и подкара колата към станцията на Кристофър Стрийт, където преди около три години мотрисата беше отрязала краката на жена на име Одета Холмс.
10
— Я гледай — каза полицай Андрю Стонтън на колегата си Норис Уивър, когато синьо-бялата кола на Делеван и О’Мира се появи малко по-надолу по улицата. Шофьорът дори не си направи труда да потърси свободно място за паркиране, а спря до друг автомобил, почти не оставяйки място за преминаването на други превозни средства. Моментално се образува задръстване — колите се провираха бавно като кръв по безнадеждно стеснен кръвоносен съд.
Уивър провери номера, изписан до десния фар: 7 НН. Същият, който им беше продиктувал диспечерът.
Въртящите се лампи бяха включени и всичко изглеждаше нормално, докато вратата се отвори и шофьорът слезе. Наистина носеше син костюм, но не от онези с металните копчета и сребърна значка. Обувките му също не бяха униформени, освен ако Стонтън и Уивър бяха пропуснали съобщението, уведомяващо полицаите, че вече задължително ще носят мокасини „Гучи“. Което беше невероятно. По-вероятно бе този тип да е човекът, който беше нападнал полицаите в центъра на града. Непознатият слезе от колата и сякаш не чу клаксоните и гневните подвиквания на шофьорите, които се опитваха да го заобиколят.
— Да му се не види! — прошепна Анди Стонтън.
„Действайте много предпазливо — беше предупредил диспечерът. — Престъпникът е въоръжен и изключително опасен.“
Обикновено диспечерите говореха като автомати, сякаш бяха отегчени до смърт (което според Анди Стонтън беше самата истина); ето защо някак благоговейното подчертаване на думите „изключително опасен“ се врязаха в съзнанието на Анди.
За пръв път от четирите години служба в полицията му се налагаше да използва оръжието си. Извади пистолета си и погледна към Уивър, който беше сторил същото. Двамата стояха пред магазин за хранителни стоки, намиращ се на десетина метра от стълбата, водеща към станцията на метрото. Отдавна работеха заедно и бяха „настроени на една и съща вълна“, което е характерно за полицаите и военните. Без да промълвят нито дума, двамата отстъпиха към вратата на магазина, готови да стрелят.
— Долу ли? — лаконично попита Уивър.
— Да. — Анди погледна към входа към метрото. В този час на деня ескалаторите бяха препълнени с хора, които бързаха да се приберат у дома. — Трябва да го опипаме още сега, преди да се е смесил с тълпата.
— Давай.
Едновременно изскочиха на улицата — ако ги беше видял, Роланд щеше да прецени, че тези стрелци са много по-опасни противници от първите двама. Бяха по-млади, освен това (въпреки че Роланд не подозираше „оказаната му чест“) полицейският диспечер го беше обявил за „изключително опасен“, което според двамата полицаи беше равностойно на тигър людоед.
„Ако не спре, когато му заповядам, ще го пречукам“ — помисли си Анди.
— Стой! — извика той и се отпусна на коляно, като държеше пистолета с две ръце. Уивър беше сторил същото. — Полиция! Горе ръ…