Тя се издигаше в далечината сред безкрайна равнина, а лъчите на залязващото слънце я обагряха в кървавочервено. Роланд не можеше да види спираловидната стълба, която се виеше към върха на тухлената грамада, но съзираше прозорците; в тях се мяркаха образите на всички хора, които беше познавал. Изкачваха се по стълбите, а вятърът донасяше гласовете им, зовящи името му: „Роланд… ела… Роланд… ела… ела…“
— Идвам — прошепна той и се стресна в съня си. Когато отвори очи, беше облян в пот и трепереше, като че отново го беше втресло.
— Роланд…
Едва сега осъзна, че това е гласът на Еди.
— Какво има?
— Кошмар ли сънува?
— Да. Всъщност… не. Сънувах Тъмната кула.
Двамата погледнаха към Сузана, но тя спеше дълбоко.
Някога имаше жена на име Одета Сузана Холмс, по-късно се беше появила Дета Сузана Уокър. Сега съществуваше само Сузана Дийн.
Роланд я харесваше заради високия и дух и смелостта и. Страхуваше се за нея, защото знаеше, че ако се наложи, ще пожертва не само нейния живот, но и живота на Еди. Беше готов на всичко заради Кулата. Заради проклетата Кула.
— Време е да си изпиеш хапчето — заяви младежът.
— До гуша ми дойде това лекарство. Повече няма да го вземам.
— Млъкни и го изпий.
Роланд глътна таблетката, отпи леденостудена вода от меха и се уригна.
— Знаеш ли къде отиваме? — обади се Еди.
— Към Кулата.
— Това вече го знам, ама все едно, че съм някакъв тъпак от Тексас, който разправя, че пътува към град На майната си, намиращ се в Аляска. Обясни ми къде е тази кула. В каква посока трябва да се движим?
— Донеси чантата ми.
Еди се подчини. В този момент Сузана се размърда; младежът спря и се втренчи в нея, а гаснещата жарава хвърляше червеникави отблясъци по лицето му. Когато жената се успокои, той се върна при Стрелеца.
Роланд порови в чантата и скоро намери единственото, което имаше значение за него — челюстта. Челюстта на човека в черно.
— Известно време ще останем тук — обясни той. — Само докато оздравея.
Стрелецът се поусмихна. Вече не трепереше, нощният ветрец беше изсушил потта му. Ала във въображението си още виждаше призрачните фигури на рицари, на приятели, врагове и любовници, отдавна преселили се в страната на мъртвите; те бавно се изкачваха по спираловидната стълба, надничаха през прозорците и изчезваха, а Кулата хвърляше черна сянка върху кървавочервеното поле, където царяха опустошение и разруха.
— Едва ли — отговори той и кимна към Сузана. — Но тя ще разбере.
— Какво ще правим след това?
Роланд му показа челюстта на Уолтър.
— Веднъж проговори… ще го стори и втори път.
— Очакват ни опасности — престорено равнодушно каза Еди.
— Така е.
— Не рискуваш само своя живот, нали?
— Не.
— Разбери, че обичам тази жена. Ако и причиниш зло…
— Готов съм на всичко, за да постигна целта си.
— А ние със Сузана сме само пионки, от които можеш да се освободиш, когато пожелаеш. Прав ли съм?
— Обичам и двама ви. — Стрелецът вдигна поглед и на светлината на гаснещия огън Еди видя, че по лицето на спътника му се стичаха сълзи.
— Отговори на въпроса ми: ще продължиш ли напред, ако с нас се случи нещо?
— Да.
— И ще продължиш да търсиш твоята кула, нали?
— Да.
— Каквато и цена да трябва да платиш. — Еди го изгледа, изпитваше към него едновременно обич и омраза; не можеше да проумее какъв беше този човек, който беше спасил живота му, но признаваше, че би го жертвал, за да постигне целта си.
Задуха силен вятър и дърветата застенаха под напора му.
— Говориш като Хенри — разплакано промълви Еди. Не искаше да плаче, ненавиждаше се заради слабостта си. — Той също имаше Кула, само че не беше черна. Спомняш ли си, когато ти разказах за нея? Беше ми брат, следователно и двамата сме били стрелци. Хенри имаше своя Бяла кула и ме помоли да го придружа по пътя до нея. Изпълних молбата му, защото ми беше брат, нали разбираш? Успяхме да се доберем до Бялата кула, но тя уби брат ми. Щеше да погуби и мен. Спомняш ли си как изглеждах, когато ме видя за пръв път? Спаси не само живота ми, а шибаната ми душа! — Той прегърна Роланд, целуна го по страната и усети вкуса на сълзите му. — Е, тръгваме ли на път? Ще продължим и навярно отново ще видим този човек.