Стрелецът мълчеше.
— Откакто съм тук, не сме видели хора, но зная, че ще ги срещнем по пътя; знам още, че щом става въпрос за Кула, вина ги е замесен някакъв човек. Дълго чакаш срещата с него, но в края на краищата печели онзи, който има повече мангизи, а в нашия случай — който има повече патрони. Какво ще кажеш? Ще преследваме ли този човек? Но ако историята се повтори, по-добре да ме беше оставил на омарите. — Еди го погледна и Роланд забеляза сенките под очите му. — Бях наркоман, приятелю, но наскоро открих, че не искам да пукна като друсан глупак.
— Моето пристрастие е различно.
— Нима? Твоята Тъмна кула е също като наркотик за теб.
Роланд мълчеше.
— Кой ще мине през поредната вълшебна врата, за да те спаси? Не знаеш ли? Но аз знам — никой. Ти извади всички възможни карти. Единственото, което можеш да изваждаш отсега на татък, е скапаният револвер — само той ти е останал.
Роланд мълчеше.
— Искаш ли да разбереш какво е единственото, което научих от брат ми? — Еди почти се задавяше от сълзите си.
— Да. — Стрелецът се приведе и го погледна в очите.
— Научи ме, че ако убиеш онова, което обичаш, ще бъдеш обречен завинаги.
— Върху мен вече тежи проклятие — промълви Роланд. — Но дори обреченият може да бъде спасен.
— Ще позволиш ли да загинем?
Роланд не отговори.
Еди го сграбчи за ризата, от която бяха останали само парцали.
— Ще позволиш ли да я убият?
— Рано или късно всички ще умрем — промълви Стрелецът. — Променя се не само светът, но и всички ние. — Втренчи се в младежа, под светлината на гаснещия огън сините му очи проблясваха като слюда. — Ние ще се прославим, Еди, Не се стремя да завладея един свят, в противен случай никога нямаше да рискувам твоя и нейния живот… нямаше да допусна онова момче да умре.
— Не разбирам за какво говориш.
— За всичко, което съществува на този свят. Ще продължим напред, Еди. Ще се сражаваме. Ще страдаме. Но накрая ще победим. — Младежът мълчеше — не знаеше какво да отговори. Стрелецът го потупа по рамото и промълви: — Дори обречените са способни да обичат.
5
След малко Еди отиде да легне до Сузана — третата, която Роланд беше изтеглил. Стрелецът остана да седи до изгасналия огън; вслушваше се в призрачните гласове, които звучаха в съзнанието му, а вятърът постепенно изсуши сълзите по лицето му.
Проклятие.
Спасение.
Кулата.
Когато стигнеше до Тъмната кула, щеше да открие истината.
Едва когато небето на изток порозовя, Роланд (който вече не беше последният стрелец на света, а един от последните трима) заспа и засънува обичайните кошмари; но дори когато спеше, в подсъзнанието му се въртеше една и съща мисъл:
„Там ще открия истината.“
ПОСЛЕСЛОВ
С това завършвам втората си от шестте (или седемте) книги, включени в по-голямото произведение, което съм озаглавил „Тъмната кула“. В третата книга се описват приключенията на Роланд, Еди и Сузана, които упорито търсят Кулата; в четвъртата се разказва за вълшебства и прелъстяване, но най-вече за онова, което се е случило със Стрелеца, преди читателите за пръв път да се срещнат с него в дните, когато той упорито преследва човека в черно.
Изненадах се, когато разбрах колко възторжено почитателите ми са приели първата книга от това произведение, много по-различно от творбите, които са ми донесли известност. Но още по-голяма от изненадата ми е признателността, благодарността ми към онези, които са прочели романа и са го харесали. Признавам, че тази книга е като моята кула, непрекъснато мисля за героите в нея, особено за Роланд. Представям ли си точно каква е тази Кула и какво ще се случи със Стрелеца, когато я открие (разбира се, ако изобщо я открие — съществува напълно реална възможност никога да не се добере до нея). И да, и не. Знам само, че в продължение на седемнайсет години тази тема ме кара отново и отново да хващам перото.
Въпреки по-големия си обем вторият том оставя без отговор много въпроси и краят на историята тепърва предстои, но все пак ми се струва, че сама по себе си тази книга е някак по-завършена от първата. Струва ми се още, че Кулата е по-близо.
Стивън Кинг
1 декември 1986 г.