Гилбърт Честъртън
Трите оръжия на смъртта
Както по призвание, така и по убеждение отец Браун знаеше по-добре от всички нас, че всеки човек, щом е мъртъв, е изпълнен с достойнство. Но дори той почувства някакво несъответствие, когато призори му почукаха на вратата и му съобщиха, че сър Арън Армстронг е бил убит. Имаше нещо абсурдно и неразбираемо в тайното насилие върху толкова забавна и популярна фигура. Защото сър Арън Армстронг се забавляваше до точката да бъде смешен и популярен по такъв начин, че стана почти легендарен. Все едно да се разчуе, че Слънчевият Джими се е обесил, или че господин Пикуик е умрял в Хануел. Защото макар сър Арън да беше филантроп и поради тази причина да си имаше работа с по-тъмната страна на обществото, той се гордееше с отношенията си с това общество в един ярко изразен стил. Неговите политически и светски речи бяха водопади от анекдоти и бурен смях, тялото му цъфтеше от здраве, а моралните му принципи бяха изцяло оптимистични. Той се справяше с проблема „пиене“ (неговата любима тема) с онази безсмъртна и дори досадна веселост, която толкова често е белег на благоденстващия пълен въздържател.
Официалната история на неговото превъплъщение (преминаване към въздържание) бе позната от повечето пуритански платформи и проповеди: как още като момче се отдръпнал от шотландската теология и бил привлечен от шотландското уиски, и как се издигнал и над двете и станал това (както скромно вмъкваше той), което е сега. Все пак неговата широка бяла брада, херувимско лице и пробляскващи очила по време на неизброимите вечери и конгреси правеха някак трудно за вярване, че някога е бил нещо толкова ужасно, като пияница или калвинист.
Той живееше в провинциалните околности на Хемпстед в представителна къща, висока, но не обширна — една модерна и скучна кула. Най-тясната от нейните тесни стени бе надвиснала над стръмния зелен насип на една железопътна линия и се разтърсваше от преминаващите влакове. Сър Арън Армстронг, както сам весело обясняваше, нямал никакви нерви. Но тази сутрин нещата се бяха обърнали и къщата бе разтърсила влака.
Локомотивът забави ход и спря точно до мястото, където един от ъглите на къщата стърчеше над стръмния, покрит с трева склон. Един мъж, облечен изцяло в черно, дори (това се запомня) до ужасната подробност, каквато са черните ръкавици, се появи на ръба над локомотива и замаха черните си ръце като някаква траурна въртележка. Това само по себе си едва ли би спряло дори едва пъплещ влак. Но човекът издаде вик, за който по-късно се говореше като за нещо неестествено и изненадващо. Викът беше от онези, които са ужасно отчетливи, дори когато не можем да чуем думата. Думата в този случай беше „Убийство!“
Но машинистът се кълнеше, че би спрял влака, дори ако беше чул само ужасения тон, а не самата дума.
При вече спрял влак и най-бързият поглед можеше да обхване много от характерните черти на трагедията. Мъжът в черно насред зелената площ бе Магнъс, прислужникът на сър Арън Армстронг. Баронетът в своя оптимизъм често се бе присмивал на черните ръкавици на този неприветлив прислужник, но точно в този момент едва ли някой би го сторил.
Веднага щом един или двама следователи слязоха от влака и пресякоха димната преграда, те видяха търкулнато почти до подножието на насипа тялото на стар човек в жълт халат с яркочервена подплата. Около единия крак се виждаше въже, стегнато вероятно при борба. Имаше и кърваво петно, макар и съвсем малко, а тялото бе прегънато или прекършено в поза, невъзможна за живо същество. Това беше сър Арън Армстронг. Минути по-късно се появи едър мъж с руса брада, когото някои пътници поздравиха като Патрик Ройс, секретар на мъртвия, някога добре познат в бохемското общество и дори известен в бохемските изкуства. По един много неопределен, но още по-убедителен начин, той повтори като ехо стенанията на слугата. Докато се появи третата фигура от обитателите на къщата Алис Армстронг (дъщерята на мъртвия), машинистът наду свирката и влакът с пуфтене потегли да получи помощ от следващата гара.
Отец Браун бе повикан бързо по молба на Патрик Ройс, бившия секретар. Ройс беше ирландец по рождение и от този вид католици, които си спомнят за своята религия само когато попаднат в затруднено положение. Но молбата на Ройс можеше да не бъде изпълнена толкова бързо, ако един от официалните детективи не беше приятел и обожател на неофициалния Фламбо. И така, докато младият детектив (чието име беше Мертън) водеше дребничкия свещеник през тревната площ към железопътната линия, техният разговор бе по-интимен, отколкото би могло да се очаква между двама напълно непознати.