— Доколкото разбирам — каза спонтанно господинн Мертън, — от всичко това не може да се направи никакво смислено заключение. Няма никой, когото можем да заподозрем. Магнъс е надут стар глупак, достатъчно голям глупак, за да бъде убиец. От много години Ройс е най-добрият приятел на баронета, неговата дъщеря несъмнено го обожава. Освен това всичко изглежда твърде абсурдно. Кой би убил такъв весел стар човек като Армстронг? Кой би могъл да потопи ръцете си в кръвта на един весел оратор на банкети? Все едно да убиеш Дядо Коледа.
— Да, това беше една весела къща, докато той беше жив — подчерта отец Браун. — Мислите ли, че ще бъде весела и сега, когато е мъртъв?
Мертън леко трепна и погледна с интерес своя спътник.
— Сега, когато е мъртъв ли? — повтори той.
— Да — продължи флегматично свещеникът, — той беше весел човек. Но споделяше ли своята веселост? Честно казано, беше ли весел още някой друг в къщата, освен него?
Едно прозорче в съзнанието на Мертън позволи да влезе тази странна светлинка на изненадата, когато за пръв път виждаме неща, които уж сме познавали през цялото време. Той често беше посещавал семейство Армстронг по повод на малките полицейски дела на филантропа и сега му дойде на ум, че наистина къщата сама по себе си бе потискаща. Стаите бяха много високи и твърде студени, украсата бе безвкусна и провинциална, а коридорите — осветени от електричество, по-слабо от лунната светлина. И макар червендалестото лице и сребристата брада на стария човек да грееха като голям огън на открито, то не оставяше след себе си никаква топлина. Без съмнение този дискомфорт в къщата се дължеше отчасти на самата жизнерадост и повишеното настроение на нейния собственик. Той вероятно би казал, че не се нуждае от печки и лампи, защото носи в себе си своята собствена топлина. Но когато Мертън си припомни другите обитатели, трябваше да признае, че те бяха само сенки на своя господар. Мрачният прислужник със своите чудовищни черни ръкавици беше почти кошмарен. Секретарят Ройс — достатъчно солиден, едър като бик и с къса брада, в спортен костюм от туид, но сламенорусата брада беше леко посивяла в тон с костюма, а широкото му чело — насечено от ранни бръчки. Той също беше добродушен, но това бе една тъжна, почти съкрушаваща доброта. Имаше вид на неуспял в живота. Колкото до Алис, бе почти невероятно, че е дъщеря на Армстронг — беше много бледа и чувствителна; грациозна, но в самата й фигура имаше нещо трепкащо като в очертанията на трепетликата. Мертън понякога се питаше дали тя се свива и трепери от грохота на минаващите влакове.
— Нали разбирате — каза отец Браун, примигвайки скромно, — аз не съм сигурен, че веселостта на Армстронг е била толкова забавна… за другите хора. Вие казвате, че никой не би могъл да убие един толкова щастлив старец, но аз не съм сигурен. Ако някога бих убил някого — добави простичко той, — смея да кажа, че това би бил само някой оптимист.
— Защо? — извика Мертън развеселен. — Мислите, че хората не обичат доброто настроение ли?
— Хората обичат честия смях — отвърна отец Браун, — но аз не мисля, че им харесва постоянната усмивка. Веселостта без хумор дразни.
Те вървяха известно време мълчаливо по извиващия се тревен насип покрай железопътната линия и точно когато дойдоха под дългата сянка, хвърлена от високата къща на Армстронг, отец Браун, подобно на човек, който по-скоро отхвърля, отколкото предлага сериозно една досадна мисъл, внезапно каза:
— Разбира се, пиенето само по себе си не е нито добро, нито лошо. Но аз понякога чувствам, че хора като Армстронг искат от време на време чаша вино, за да ги натъжи.
Официалният началник на Мертън, един посивял и способен детектив на име Гилдър, стоеше на тревистия насип, чакаше следователя при смъртни случаи и говореше с Патрик Ройс, чиито големи рамене, остра набола брада и коса се извисяваха над него. Ройс винаги се движеше приведен и изглеждаше сякаш върши своите малки служебни и домашни задължения в някакъв тромав и покорен стил — като бивол, който тегли кабриолет.
При вида на свещеника той вдигна глава с необикновено удоволствие и го отведе няколко крачки встрани. През това време Мертън се обърна към по възрастния детектив с уважение, но не и без определено момчешко нетърпение.
— Господин Гилдър, напредвате ли с тази мистерия?
— Няма никаква мистерия — отвърна Гилдър, докато поглеждаше изпод сънените си клепачи към полските врани.
— Според мен има — каза с усмивка Мертън.
— Всичко е твърде просто, моето момче — отбеляза по-старшият детектив, поглаждайки сивата си островърха брада. — Три минути след като отидохте за свещеника цялата работа излезе наяве. Познавате ли онзи прислужник с пълничко лице и черни ръкавици, който спря влака?