— Бих го познал навсякъде. При вида му ме полазват тръпки.
— Ами — каза провлечено Гилдър, — когато влакът потегли, той изчезна. Един твърде хладнокръвен престъпник, не мислите ли, за да избяга със същия влак, с който дойде полицията?
— Предполагам сте напълно сигурен, че в действителност той е убил своя господар — отбеляза младият мъж.
— Да, синко, напълно съм сигурен — отвърна сухо Гилдър, — поради маловажната причина, че той изчезна с двадесет хиляди лири в банкноти, които бяха в бюрото на неговия господар. Единственото нещо, което предизвиква затруднение, е как го е убил. Черепът изглежда счупен като с някакво тежко оръжие, но никъде наоколо няма такова. За убиеца обаче то би било неудобно за носене, освен ако е твърде малко, за да бъде забелязано.
— А може би оръжието е било твърде голямо, за да бъде забелязано — каза свещеникът, хихикайки се странно.
При странната забележка на Браун Гилдър се огледа и строго попита какво има предвид.
— Зная, че начинът да се поставят така нещата е глупав — каза с извинителен тон отец Браун. — Звучи като приказка. Но бедният Армстронг е бил убит с гигантска тояга — огромна зелена тояга, която е твърде голяма, за да бъде видяна, и която се нарича земя. Бил е убит от този затревен насип, върху който стоим.
— Какво имате предвид? — бързо попита детективът.
Отец Брун обърна своето кръгло като луна лице нагоре към тясната фасада на къщата и безпомощно примигна. Проследявайки погледа му, те видяха, че най-отгоре на иначе сляпата (без прозорци) задна четвърт от сградата има отворен прозорец на мансарда.
— Не виждате ли — обясни той, посочвайки малко непохватно, — че е бил хвърлен оттам?
Намръщен, Гилдър огледа внимателно прозореца и после каза:
— Това определено е възможно, но не разбирам защо сте толкова сигурен.
Браун отвори широко сивите си очи.
— Защото около единия крак на мъртвеца им парче въже — каза той. — Не виждате ли другата част от въжето, закачена за горния ъгъл на прозореца?
При тази височина парчето въже приличаше на прах или на косъм, но старият опитен детектив беше удовлетворен.
— Вие сте напълно прав, сър — каза той на отец Браун. — Един на нула за вас.
Докато още говореше, специален влак с един вагон взе завоя вляво от тях и спирайки, избълва друга група полицаи, между които беше гузната физиономия на Магнъс, офейкалия прислужник.
— За Бога, те са го хванали! — възкликна Гилдър и пристъпи напред с нова енергия. — Взехте ли парите? — попита той първия полицай.
Мъжът го погледна с твърде странно изражение и каза:
— Не. — После добави: — Поне не тук.
— Кой от вас е инспекторът, моля? — попита мъжът на име Магнъс.
Когато заговори, всички моментално разбраха как този глас може да спре влак. Мъжът имаше невзрачен вид с права черна коса, безцветно лице и слабо загатване за източен произход в хоризонталните цепки на очите и устните. Кръвта и името му наистина бяха останали съмнителни, още от времето когато сър Арън го беше „спасил“ от сервитьорство в някакъв лондонски ресторант и (както говореха някои) от още по-лоши неща. Но неговият глас бе толков жив, колкото лицето му мъртво. Дали чрез прецизността на един чужд език, или заради своя господар (който беше малко глух), гласът на Магнъс притежаваше някакво звънливост и пронизителност, което караше цялата група да подскача, докато той говореше.
— Винаги съм знаел, че това ще се случи — каза високо той с нагло спокойствие. — Моят беден стар господар ми се присмиваше загдето съм облечен в черно, но аз винаги му отвръщах, че трябва да съм готов за неговото погребение.
И той направи едно бързо движение с двете си, облечени в черни ръкавици, ръце.
— Сержанте — каза инспектор Гилдър, наблюдавайки с раздразнение черните ръце, — не сте ли сложили белезници на този човек? Изглежда доста опасен.
— Сър — каза сержантът със също толкова изненада, — не знаех, че можем.
— Какво искаш да кажеш? — остро попита другият. — Не сте ли го арестували?
Слаба насмешка разшири приличащата на процеп уста и свирката на приближаващ се влак изглежда отекна като ехо на подигравката.
— Ние го арестувахме — отвърна мрачно сержантът — точно когато излизаше от полицейския участък на Хайгейт, където бе оставил всичките пари на своя господар на съхранение у инспектор Робинсън.
Гилдър погледна прислужника силно изненадан.
— Защо, за Бога, направихте това? — попита той Магнъс.
— За да запазя парите от престъпника, разбира се — отвърна хладно запитаният.