„И аз така смятах — помисли си Лео. — А вече бях зрял човек. В средата на трийсетте. Както казвам на Барни по различни поводи.
И аз все още вярвам в това. Дори сега, след десетгодишния полет на Палмър Елдрич.“
След обяда, когато се върна в кабинета си в сградата на „П. П. Макети“, Лео видя Рондинела Фюгейт за първи път. Тя чакаше пристигането му.
„Не е зле — помисли си той, докато затваряше вратата на кабинета. — Хубава фигура и красиви сияещи очи.“
Тя изглеждаше нервна. Беше скръстила крака и постоянно опъваше полата си. Наблюдаваше го крадешком, докато той се настани в креслото си срещу нея.
„Много е млада — осъзна Лео. — Дете, което е способно да повиши тон и да противоречи на началника си, когато смята, че той греши. Трогателно…“
— Знаете ли защо ви повиках в кабинета си? — попита той.
— Предполагам, че сте ядосан, защото влязох в противоречие с мистър Майерсън. Но аз наистина усетих, че тези керамични изделия имат бъдеще. Така че какво друго можех да направя? — Тя се надигна леко с умоляващ поглед, после отново седна на мястото си.
— Вярвам ви — каза Лео. — Но мистър Майерсън е много чувствителен. След като живеете с него, трябва да знаете, че има портативен психиатър и го носи навсякъде със себе си.
Той отвори чекмеджето на бюрото си и извади оттам пакет „Куеста Рейс“ — марка висококачествени пури. Поднесе пакета на мис Фюгейт, тя му благодари и си взе една. Той също си взе, запали нейната, а след това своята и се облегна назад в креслото си.
— Знаете ли кой е Палмър Елдрич?
— Да.
— Можете ли да използвате способностите си на ясновидец за нещо друго, освен за предвиждания на модните тенденции? След месец или два във всички домашни вестници ще пише какво е местоположението на Елдрич. Бих искал да надникнете в тези бъдещи вестници и да ми кажете къде се намира той в момента. Знам, че можете да го направите.
„За теб ще е по-добре да можеш — помисли си Лео, — ако искаш да запазиш работата си тук.“
Той чакаше, пушейки пурата си, и наблюдаваше момичето. Зачуди се с лека завист дали тя е толкова добра в леглото, колкото е на външен вид…
— Имам видение, но е съвсем смътно, мистър Бълеро — изрече мис Фюгейт с мек, неуверен глас.
— Нищо, нека го чуем. — Той се пресегна и взе химикалката си.
Разказът й отне няколко минути и както бе предупредила, видението й не беше много ясно. Въпреки това най-накрая той беше записал в бележника си следното: Болница на ветераните „Джеймс Ридъл“, База III, Ганимед. Собственост на ООН, разбира се. Но той бе очаквал това. Не беше толкова зле — все щеше да намери някакъв начин да проникне там.
— Той е под чуждо име — добави мис Фюгейт, бледа и изтощена от усилията, които й бе струвало предвиждането. Тя запали отново пурата си, която междувременно бе изгаснала, и се изпъна в креслото, кръстосвайки отново изящните си крака. — В домашните вестници ще пише, че Елдрич е регистриран в болницата под името мистър… — Тя замълча със затворени очи, поемайки си дъх, и възкликна: — По дяволите! Не мога да го видя добре. Едносрично е. Френт. Брент. Не, мисля, че е Трент. Да, Елдън Трент е.
Тя се усмихна с облекчение. Големите й очи сияеха с наивна, детинска радост.
— Наистина са положили големи усилия, за да го скрият. И в момента го разпитват, така ще пише във вестниците. Тъй че той очевидно е в съзнание. — Внезапно тя се намръщи. — Чакайте. Виждам заглавие на първата страница. Аз съм сама в своя собствен апартамент. Рано сутринта е и чета първата страница. О, Господи!
— Какво пише там? — попита Лео, навеждайки се рязко напред. Усещаше, че момичето е разтревожено.
— В статията на първа страница пише, че Палмър Елдрич е мъртъв — прошепна мис Фюгейт. Тя примигна, огледа се слисано, после бавно спря погледа си върху Лео. Наблюдаваше го със смесица от страх и неувереност, отдръпвайки се едва забележимо назад. В следващия момент се сви в креслото си с нервно сплетени пръсти на ръцете. — И вие сте обвинен в убийството му, мистър Бълеро. Наистина. Така пише в статията.
— Искате да кажете, че аз ще го убия?
Тя кимна.
— Но… не е абсолютно сигурно. Виждам го само в някои от възможните варианти на бъдещето… Разбирате ли? Искам да кажа, че ясновидците виждат… — Тя направи неуверен жест.
— Знам.
Той познаваше добре ясновидците. В края на краищата Барни Майерсън работеше за „П. П. Макети“ тринайсет години, а някои от останалите — дори от по-отдавна.
— Това би могло да се случи — изрече Лео дрезгаво.
„Но защо ми е да правя подобно нещо?“ — запита се той. Нямаше как да знае отговора на този въпрос в момента. Може би след като се добереше до Елдрич и разговаряше с него… Което очевидно щеше да се случи.