„Шансовете — помисли си той с кисела усмивка — да се срещна с Палмър Елдрич, между нас да избухне някакъв скандал, Бог знае по какъв повод, и този скандал в края на краищата да доведе до смъртта му. Смъртта на човек, когото в момента дори не познавам. И аз ще се окажа замесен. Няма да мога да се измъкна току-така. Такива са перспективите.“
Обаче любопитството му растеше. Досега в никоя от най-разнообразните му операции не му се беше налагало да убива човек, независимо от обстоятелствата. Каквото и да бе това, което щеше да се случи между него и Палмър Елдрич, то щеше да бъде необикновено.
Но определено си струваше да отиде на Ганимед. Вече щеше да му е трудно да се откаже, защото имаше силното предчувствие, че ще постигне това, на което се надяваше. Още повече, че Рондинела Фюгейт беше казала само, че ще бъде обвинен в убийство. Не бе споменала, че ще го осъдят.
Нямаше да е лесно да осъдят човек с неговото положение, дори и за властите на ООН.
Лео реши да им даде шанс да опитат.
3.
В един бар съвсем близо до сградата на „П. П. Макети“ Ричард Хнат седеше и си пийваше текила с лимон, а кашонът с мострите беше на масата пред него. Хнат беше абсолютно убеден, че грънците на Емили си бяха наред — нейните изделия винаги се продаваха добре. Проблемът беше как да постъпи с нейния бивш съпруг и неговата превъзхождаща позиция.
Защото Барни Майерсън се възползваше от своето положение.
„Трябва да се обадя на Емили и да й кажа“ — помисли си той и се изправи.
Някакъв мъж му прегради пътя — чудат закръглен тип с тънки крака.
— Кой сте вие? — попита Хнат.
Мъжът започна да се клатушка като детска играчка пред него, докато ровеше из джоба си, сякаш се чешеше заради сърбеж, предизвикан от паразит. Накрая извади визитна картичка.
— Интересуваме се от керамичните ви изделия, мистър Хат. Нат. Не знам как се произнася.
— Ичолц — прочете Хнат името на картичката. Освен него на визитката нямаше никаква информация, дори видеофонен номер. — Но аз нося със себе си само мостри. Ще ви дам имената на магазините, в които се продава нашата стока. Само че тези…
— Предназначени са за миниатюризация — кимна подобният на играчка мъж, мистър Ичолц. — Точно от това се нуждаем. Възнамеряваме да миниатюризираме вашите изделия, мистър Хнат. Смятаме, че Майерсън греши. Те ще станат модни и то много скоро.
Хнат се вторачи в него.
— Вие искате да ги миниатюризирате, но не сте от „П. П. Макети“?
Никой друг не се занимаваше с миниатюризация. Всеки знаеше, че „П. П. Макети“ е монополист.
Мистър Ичолц седна на масата до кашона и започна да отброява кожите.
— На първо време интересът към тях ще е много малък. Но после…
Той подаде на Хнат купчина от кафявите, сбръчкани трюфелови кожи, които се използваха като платежно средство в Слънчевата система: една-единствена молекула, уникална аминокиселина, която не можеше да се фалшифицира. Откритата на Билтонг форма на живот се използваше като автоматична монтажна линия в много клонове на теранската индустрия.
— Ще трябва да се посъветвам с жена си — каза Хнат.
— Не сте ли представител на вашата фирма?
— Д-да. — Той взе купчината кожи.
— Договорът. — Ичолц сложи на масата някакъв документ и му подаде химикалка. — Той ни дава изключителни права.
Ричард Хнат се наведе над листа и видя името на фирмата, която представляваше Ичолц. „Чю-Зет изделия“ от Бостън. Никога не беше чувал за тях. Чю-Зет… това му напомняше за някакъв друг продукт, но не можеше да се сети точно кой. Сети се чак след като подписа и Ичолц му връчи неговото копие.
Незаконният халюциногенен наркотик Кен-Ди, използван от колонистите в съчетание с Пърки Пат-макетите.
Вече предчувстваше големи неприятности. Но беше твърде късно да се откаже. Ичолц взе кашона с мострите, които вече принадлежаха на „Чю-Зет изделия“ от Бостън, САЩ, Тера.
— Как… мога да се свържа с вас? — попита Хнат, когато Ичолц си тръгваше.
— Няма за какво да се свързвате с нас. — Ичолц се усмихна за миг. — Ако ни потрябвате за нещо, ние ще ви се обадим.
По дяволите, как да каже за това на Емили? Хнат преброи кожите, прочете договора и постепенно осъзна колко точно му е платил Ичолц. Сумата беше достатъчна, за да отидат с Емили на петдневна почивка в Антарктида, в някой от най-големите и студени курортни градове, пълни с богати теранци, където със сигурност прекарваха лятото Лео Бълеро и останалите като него… А лятото сега продължаваше по цяла година.