Уолт изключи телевизора, стана и както си беше бос, отиде до прозореца. Дръпна завесите и погледна грейналите под ранната утринна светлина улици на Сан Франциско, хълмовете и белите къщи. Беше събота сутринта и не му предстоеше да ходи на работа в корпорация „Ампекс“ в Пало Алто. Той си спомни с удоволствие, че вместо това ще се види с приятелката си, Пат Кристенсен, която имаше модерен малък апартамент на хълма Потреро.
Винаги беше събота.
Уолт отиде в банята и наплиска лицето си с вода, после си сложи крем за бръснене и започна да се бръсне. Когато погледна към познатата си физиономия в огледалото, видя, че на челото му е залепена бележка, написана със собствения му почерк:
ТОВА Е ИЛЮЗИЯ. ТИ СИ САМ РИГАН, КОЛОНИСТ НА МАРС. ИЗПОЛЗВАЙ ПЪЛНОЦЕННО ВРЕМЕТО, ДОКАТО СИ ПРЕНЕСЕН, ПРИЯТЕЛЧЕ. ОБАДИ СЕ ВЕДНАГА НА ПАТ.
Бележката беше подписана с името Сам Риган.
„Илюзия — помисли си той, спирайки да се бръсне за момент. — Но по какъв начин?“ Опита се да си спомни: Сам Риган и Марс, мрачната землянка на колонистите… Да, появиха се някакви смътни спомени, но изглеждаха далечни, непълни и не особено убедителни. Той сви рамене и продължи да се бръсне, озадачен и леко потиснат. „Добре, да допуснем, че в бележката е написана истината.“ Може би той помнеше онзи друг свят, онзи мрачен псевдоживот на принудително изгнание от естествената му среда на обитаване. И какво от това? Защо трябваше да унищожава онова, което притежаваше в момента? Той отлепи бележката, смачка я и я хвърли в шахтата за боклук.
Веднага щом приключи с бръсненето, видеофонира на Пат.
— Слушай — изрече тя рязко и студено. Светлата й коса проблясваше — тя тъкмо я сушеше. — Не искам да се виждам с теб, Уолт. Моля те. Знам какво си замислил и то не ми харесва. Разбираш ли?
Сиво-сините й очи бяха студени.
— Хм — каза той объркано, опитвайки се да измисли подходящ отговор. — Но днес е прекрасен ден — нека да се разходим някъде. Може би да посетим Голдън Гейт Парк?
— Ще бъде прекалено топло навън.
— Не! — възрази той раздразнено. — По-късно ще се затопли. Можем да се разходим по брега и да се поплискаме във вълните. Какво ще кажеш?
Тя явно се колебаеше.
— Но разговора, който водихме неотдавна…
— Никакъв разговор не сме водили. Не сме се виждали цяла седмица, от миналата събота. — Той се постара да звучи колкото се може по-уверено и убедително. — Ще дойда да те взема след около половин час. Облечи си банския — сещаш се, онзи, жълтия. Испанския, който се връзва през врата.
— О! — възкликна тя не особено изискано. — Той вече изобщо не е модерен. Имам си нов, шведски. Ти още не си го виждал. Ще съм с него, ако разрешават да се носят такива. Момичето в магазина не беше много сигурно.
— Разбрахме се — каза той и прекъсна връзката.
След половин час ягуарът му се спусна върху паркинга на покрива на нейната кооперация.
Пат беше с пуловер и спортни панталони. Обясни му, че банският е под тях. Носеше кошница за пикник. Качи се с него до мястото, където беше паркирана колата му. Нетърпелива и прекрасна, тя бързаше пред него, а сандалите й потропваха. Всичко ставаше така, както се бе надявал. След като първоначалната му тревога бе изчезнала, се очертаваше прекрасен ден… Слава Богу.
— Чакай само да видиш този бански — каза тя, докато се вмъкваше в паркираната кола и слагаше кошницата в скута си. — Наистина е предизвикателен. Всъщност почти го няма — трябва да положиш известни усилия, за да повярваш в съществуването му.
Когато той седна да нея, тя се притисна в него.
— Мислих за разговора ни… Нека да довърша. — Тя докосна с пръсти устните му, карайки го да замълчи. — Аз знам, че имаше такъв разговор, Уолт. Но в известен смисъл си прав — ти искаш най-вече истински отношения. Ние трябва да получим колкото се може повече. Нямаме много време… или поне на мен така ми се струва. — Тя леко се усмихна. — Така че карай колкото се може по-бързо. Искам да видя океана.
Скоро се озоваха на паркинга до плажа.
— Ще става все по-горещо — изрече Пат сериозно. — С всеки изминал ден. Докато в края на краищата не стане непоносимо. — Тя съблече пуловера си, после се надигна върху седалката си и успя да смъкне панталона си. — Но ние няма да доживеем дотогава… След още петдесет години никой няма да може да излиза навън през деня. Сега още не е чак толкова лошо.
Тя отвори вратата и излезе навън, облечена само с банския си. Оказа се права — трябваха усилия, за да се убеди човек, че този бански съществува. Това положение задоволяваше прекрасно и двамата.