„Пропуснахме шанса си“ — помисли кисело Тод Морис.
„Аз съм виновен“ — призна си Сам. Той обедини усилията си с Тод и Уолт успя да се изправи. Направи няколко крачки след момичето и когато водата покри глезените му, се спря.
Сам Риган вече усещаше, че действието на наркотика отминава. Той чувстваше страх, слабост и раздразнение. „Толкова адски скоро — помисли си той. — Всичко свърши, връщам се в землянката, в дупката, в която се гърчим и се свиваме като червеи в хартиена торбичка, страхуващи се от слънчевата светлина. Бледи, прозрачни и отвратителни.“ Той потрепери.
…Потрепери и отново видя стаята си с металното легло, умивалника, бюрото, готварската печка… и насядалите по пода празни обвивки на Тод и Хелън Морис, Фран и Норм Шайн, на неговата собствена съпруга. Те бяха вторачени в него с празни погледи и той се извърна, ужасен.
На пода между тях стоеше неговият макет. Сам видя куклите, Уолт и Пат, седнали на брега на океана, близо до паркирания ягуар. Пърки Пат, естествено, носеше полуневидимия шведски бански, а до тях лежеше мъничката кошница за пикник.
До макета видя кафявата опаковка, в която беше стоял запасът му Кен-Ди. Петимата бяха похарчили всичко — той дори забеляза как от кранчетата на отпуснатите им, безволево отворени устни се процеждат тънки струйки кафява течност.
Фран Шайн, която седеше точно срещу него, се размърда, отвори очи и изстена. Погледна го и въздъхна уморено.
— Те се добраха до нас — каза тя.
— Отлагахме прекалено дълго.
Тя се изправи несигурно, спъна се и едва не падна. В следващия миг той се озова до нея и я прегърна, придържайки я.
— Ти беше прав — щом го искахме, трябваше да го направим веднага. Обаче… — Тя му позволи да я прегърне по-силно. — Аз обичам встъпленията. Исках да се разходим по брега, да ти демонстрирам банския си, който не е никакъв бански…
Усмихна се леко.
— Обзалагам се, че ще са в безсъзнание още известно време — каза Сам.
Фран се ококори и отвърна:
— Да, прав си.
Тя се отскубна от него и се затича към вратата. Отвори я и изчезна в коридора.
— В нашата стая! — извика тя. — Побързай!
Зарадван, Сам я последва. Беше толкова забавно, той се затресе от смях. Пред него момичето се изкачваше по стълбичката към нейното ниво на землянката. Той я догони пред вратата на тяхната стая и я прегърна. Двамата се катурнаха през прага и се затъркаляха, кикотейки се, през металния под, към срещуположната стена.
„Все пак ние победихме“ — мислеше си той, докато сръчно разкопчаваше сутиена й, копчетата на ризата й и ципа на полата, и сваляше подобните й на чехли обувки с бързи движения. Ръцете му бяха навсякъде по тялото й и тя въздъхна, този път не от умора.
— По-добре да заключа вратата. — Той се изправи, отиде бързо до вратата, затвори я и я заключи. През това време Фран се доразсъблече.
— Ела тук — подкани го тя. — Не стой така.
Тя беше натрупала набързо дрехите на купчина, а обувките й стояха най-отгоре като две преспапиета.
Сам се върна при нея и ловките й, умели пръсти пробягаха по тялото му, а очите й започнаха да искрят и той изпита огромна наслада.
И това се случваше точно тук, в тяхното мрачно жилище, на Марс. По-рано бяха успявали, благодарение на стария, единствено възможен начин — чрез наркотика, който получаваха от нелегални наркопласьори. Кен-Ди беше направил това възможно, те продължаваха да се нуждаят от него. И нямаше начин да се освободят.
„А ние и не искаме да се освободим — помисли си Сам, докато бедрата на Фран се притискаха към голото му тяло, а той проучваше с длан плоския й, треперещ корем. — Даже напротив. Всеки път взимаме малко по-голяма доза от предишната.“
4.
В приемната на Болницата за ветерани „Джеймс Ридъл“ на База III на Ганимед Лео Бълеро наведе своето скъпо, ръчно изработено бомбе към момичето с официална бяла униформа и каза:
— Тук съм, за да се видя с един пациент, мистър Елдън Трент.
— Съжалявам, сър… — започна момичето, но той я прекъсна:
— Кажете му, че Лео Бълеро е тук. Разбрахте ли? Лео Бълеро.
Погледна към регистъра до ръката й и видя номера на стаята на Елдрич. Когато момичето се обърна към комуникационния пулт, той тръгна по коридора, в посока на същата тази стая. „По дяволите чакането — помисли си той. — Изминах милиони мили и смятам да видя този мъж или това нещо, каквото и да е.“
На вратата го спря войник с униформата на ООН, въоръжен с пушка. Беше много млад мъж с ясни, студени очи като на момичето в приемната. Очи, които категорично казваха „не“, дори на него.
— Добре — промърмори Лео. — Всичко ми е ясно. Но ако той знаеше кой е тук, щеше да нареди да ме пуснете в стаята.