— Прекрасно — каза доктор Денкмал, когато тя приключи. Показа скиците на Ричард Хнат. — Високо-организирана активност на мозъчната кора. Следващ етап в творческото развитие, нали?
Скиците на грънци бяха наистина добри, даже великолепни. И все пак Ричард усещаше, че нещо не е наред. Нещо, свързано с тях. Но едва след като напуснаха клиниката, когато вече чакаха заедно под термозащитния навес извън сградата реактивното им такси да се приземи, той осъзна какво е то.
Идеите бяха добри — но Емили вече ги беше използвала. Преди години, когато проектираше първите си професионални грънци, тя му бе показала скиците, а после и самите грънци — още преди двамата да се оженят. Нима тя не си спомняше това? Очевидно не.
Зачуди се защо не си спомня и какво означава това. Почувства се страшно разтревожен.
Всъщност тревогата не го напускаше още от края на първия сеанс от Е-терапията. Първо се бе безпокоял за човечеството и Слънчевата система, а сега — и за жена си. „Може би това е просто симптом на нещото, което Денкмал нарича «високоорганизирана активност на мозъчната кора» — помисли си той. — Стимулиране на метаболизма на мозъка.
А може и да не е.“
Когато пристигна на Луната, Лео Бълеро представи официалната си журналистическа карта от списанието на „П. П. Макети“ и се озова сред тълпата репортери на домашни вестници във всъдеход, движещ се по покритата с прах повърхност към имението на Палмър Елдрич.
— Документите ви, сър! — извика въоръженият охранител, който обаче нямаше отличителните знаци на ООН, когато се канеше да излезе на паркинга пред имението.
Лео Бълеро се спря на изхода на всъдехода, докато зад него истинските репортери на домашните вестници шумяха и се блъскаха нетърпеливо в стремежа си да излязат.
— Мистър Бълеро — каза спокойно охранителят и му върна журналистическата карта. — Мистър Елдрич ви очаква. Моля ви, последвайте ме.
Той незабавно бе сменен от друг охранител, който започна да проверява документите на репортерите един по един.
Обезпокоен, Лео Бълеро придружи първия охранител по херметично затворен и приятно топъл тунел към вътрешността на имението.
Внезапно пред него, препречвайки тунела, се появи още един от униформените охранители на Палмър Елдрич. Той вдигна ръка и насочи нещо малко и блестящо към Лео Бълеро.
— Хей! — опита се да възрази Лео, застивайки на място. Той се извърна, наведе глава и направи няколко крачки в посоката, от която бе дошъл.
Някакъв лъч от вид, за който никога не бе чувал, го удари в гърба, той полетя напред и протегна ръце, опитвайки се да смекчи падането.
Когато дойде на себе си, установи, че е завързан за някакъв стол в празна стая. Главата му кънтеше и той се огледа объркано, но видя само, че насред стаята има малка маса с някакъв електронен прибор върху нея.
— Пуснете ме оттук! — каза той.
— Добро утро, мистър Бълеро — обади се в отговор електронното устройство. — Аз съм Палмър Елдрич. Разбрах, че искате да ме видите.
— Постъпиха жестоко с мен — отвърна Бълеро. — Зашеметиха ме и после ме завързаха.
— Вземете си пура.
От електронното устройство се подаде механичен псевдокрайник, който държеше дълга зелена пура.
В предната част на пурата пламна огънче и псевдокрайникът я протегна към Лео.
— Носех десет кашона с тези пури от Проксима, но след катастрофата оцеля само един. Това не е тютюн, но е нещо много по-добро. Е, какво има, Лео? Какво искаш?
— Вътре в това нещо ли се намираш, Елдрич? — попита Бълеро. — Или си на друго място и то само предава думите ти?
— Почерпи се — каза гласът от металното устройство на масата. То продължаваше да държи запалената пура, после я дръпна, загаси я и скри остатъците от нея вътре в себе си. — Искаш ли да видиш кадри за моето посещение в системата на Проксима?
— Шегуваш се.
— Не — отвърна Палмър Елдрич. — От тях ще получиш някаква представа за нещата, на които се натъкнах там. Кадрите са триизмерни, доста добри.
— Не, благодаря.
— Намерихме стреличката, скрита в езика ти — каза Елдрич. — Премахнахме я. Но подозираме, че в теб може да има още нещо.
— Оказвате ми голяма чест — отвърна Лео. — По-голяма, отколкото бих желал.
— За тези четири години на Проксима научих много неща. Прекарах там четири години, полетът продължи шест. Проксимианците възнамеряват да завладеят Земята.
— Будалкаш ме, нали? — попита Лео.
— Разбирам реакцията ти — отговори Елдрич. — ООН и особено Хепбърн-Гилбърт реагираха по същия начин. Но това е истина. Разбира се, да ни завладеят не в прекия смисъл, а по някакъв таен начин, който не можах да разбера добре, въпреки че живях толкова дълго сред тях. Доколкото знам, това може да е свързано със затоплянето на земния климат. А може и да е нещо още по-лошо.