— Тази луна на коя планета е спътник? — попита Лео.
Двамата еволюирали теранци се усмихнаха.
— На Тера — отвърна Алек. — Тя е изкуствена. Казвала се е „Сигма 14-Б“, но преди много години. Не е ли съществувала по твое време? Трябва да е съществувала. Тя е много стара.
— Мисля, че я имаше — каза Лео. — Значи можете да ме вземете на Земята?
— Разбира се. — Двамата еволюирали теранци кимнаха в знак на съгласие. — Всъщност излитаме след половин час. Ще те вземем — теб и останалите от твоето племе. Само ни кажи къде са.
— Аз съм единственият — каза Лео раздразнено. — И не съм от никакво племе. Не съм от праисторически времена.
Чудеше се как се е озовал тук, в бъдещето. Или това също беше илюзия, създадена от майстора на халюцинациите Палмър Елдрич? Защо трябваше да смята тези двамата за по-реални от малката Моника или от глюковете, или от изкуствената сграда на „П. П. Макети“, която бе посетил и бе видял да се разпада? Палмър Елдрич беше този, който измисляше бъдещето. Тези същества бяха създания на неговия брилянтен, творчески ум, а в същото време Лео чакаше в имението му на Луната да отмине ефекта от венозната инжекция Чю-Зет. Това беше истината.
Всъщност, дори докато стоеше там, той можеше да види неясната линия на хоризонта през паркирания кораб, който беше малко прозрачен, не съвсем материален. И очертанията на двамата еволюирали теранци бяха леко, но съвсем забележимо изкривени. Това му напомняше за дните, когато страдаше от астигматизъм, преди да му присадят две напълно здрави очи. Двамата не изглеждаха съвсем на място тук.
Лео се пресегна към единия от теранците.
— Бих искал да ви стисна ръката — каза той.
Теранецът Алек също се пресегна и се усмихна.
Ръката на Лео премина през ръката му, като през въздух.
— Хей — каза Алек, намръщи се и рязко я отдръпна. — Какво става?
Той се обърна към спътника си и каза:
— Този тип не е истински. Трябваше да очакваме това. Той е… как ги наричаха? Онези, които дъвчат дяволския наркотик, донесен от Елдрич от системата на Проксима. Чюзър. Точно така. Той е фантом.
Алек отново погледна Лео.
— Наистина ли? — попита апатично Лео и в този момент осъзна, че Алек е прав. Истинското му тяло беше останало на Луната. Той не беше тук реално.
Но в такъв случай какви бяха тези двама еволюирали теранци? Може би те не бяха творения на мисълта на Елдрич. Може би бяха истински?
Междувременно Алек внимателно го оглеждаше.
— Знаеш ли — каза той на спътника си, — този чюзър ми изглежда познат. Виждал съм негови снимки във вестниците. Сигурен съм.
Обърна към Лео и попита:
— Как се казваш, чюзър?
Погледът му беше напрегнат и враждебен.
— Лео Бълеро — отвърна Лео.
Двамата еволюирали теранци подскочиха от учудване.
— Хей — възкликна Алек, — нищо чудно, че ми се стори познат. Това е онзи тип, който е убил Палмър Елдрич!
Той се обърна към Лео и каза:
— Ти си герой, приятелче. Обзалагам се, че не знаеш това, защото си просто един чюзър, нали? И си се върнал тук, да посетиш това място, защото то е историческо, тук…
— Той не се е върнал — прекъсна го спътникът му. — Той е от миналото.
— Въпреки това може да се е върнал — каза Алек. — Това е второто му идване тук след неговото собствено време… Добре, може ли да продължа да говоря?
Той отново се обърна към Лео.
— Ти си се върнал тук, на това място, защото то е свързано със смъртта на Палмър Елдрич.
Извърна се и се затича към паркирания кораб.
— Трябва да кажа това на репортерите — извика той. — Може би ще те снимат „Призракът от «Сигма 14-Б»“. — Размаха ръце развълнувано. — Сега тук наистина ще се напълни с туристи. Но внимавай, може би призракът на Елдрич, неговият чюзър, също ще се появи тук. За да ти отмъсти.
Не изглеждаше особено зарадван от тази мисъл.
— Елдрич вече се появи — каза Лео.
Алек се спря, после бавно се върна обратно.
— Появил се е? — Той се огледа нервно. — Къде е той? Наблизо ли е?
— Той е мъртъв — отвърна Лео. — Аз го убих. Удуших го.
Не чувстваше никакви емоции заради това, само изтощение. Как би могъл някой да се въодушеви от убийството на живо същество, особено на дете?
— Те вероятно ще повтарят това цяла вечност — каза Алек, впечатлен и опулил очи. Поклати голямата си яйцевидна глава.
— Нищо не съм повтарял — каза Лео. — Това беше първият път.