Скоро таксито започна да се снижава, той бръкна в джоба си за портфейла и осъзна смаяно, че това не беше сградата на неговата кооперация. Паникьосано се опита да съобрази къде е и внезапно осъзна, че това е кооперация 492. Беше дал на таксито адреса на Емили.
Това е! Назад към миналото. Където нещата имаха смисъл. „Когато започвах кариерата си — помисли си той. — И знаех какво искам от бъдещето, дори усещах със сърцето си какво съм готов да дам, от какво мога да се откажа и какво съм способен да пожертвам… и за какво го правя. А сега…“
Сега беше пожертвал кариерата си, за да спаси живота си — или поне така му се струваше в момента. По същия начин някога беше пожертвал Емили, за да спаси живота си — и тогава беше толкова просто като сега. Това не беше идеализъм, нито пък дълг, произтичащ от старите пуритански, калвинистки убеждения. Беше просто инстинктът, който имаха и най-примитивните червеи. „Господи! — помисли си той. — Направих го. Първо изоставих Емили, а сега и Лео. Що за човек съм аз? Следващата неизбежно щеше да е Рони — бях достатъчно честен, за да й го кажа.
Може би Емили ще успее да ми помогне? Може би точно затова съм тук? Тя винаги е разбирала прекрасно тези неща — виждаше през стената от самоизмами, която бях изградил между себе си и реалността. Което, разбира се, само ме караше да желая още повече да се избавя от нея. Всъщност, за човек като мен това е достатъчен довод. Но може би ще успея да го понеса по-добре сега.“
Малко по-късно той вече звънеше на вратата на Емили.
„Ако тя смята, че е по-добре да се присъединя към Палмър Елдрич, ще го направя — помисли си той. — А ако каже «не» — също ще я послушам. Но тя и съпругът й работят за Палмър Елдрич. Как биха могли да ми кажат «не» и да запазят лоялността си към него? Значи всичко е решено предварително. И може би аз също го знаех.“
Вратата се отвори. Емили го погледна учудено, с широко отворени очи. Носеше синя работна дреха, изцапана със засъхнала и мокра глина.
— Здравей — каза той. — Лео ме уволни.
Почака, но тя не каза нищо.
— Може ли да вляза? — попита той.
— Да. — Тя го пусна в апартамента. Нейното огромно грънчарско колело стоеше, както и преди, насред всекидневната. — Работех. Радвам се да те видя, Барни. Ако искаш чаша кафе, ще трябва да…
— Дойдох да се посъветвам с теб — каза той. — Но сега реших, че вече не е необходимо.
Приближи се до прозореца, остави на пода пълната си с вещи кутия за мостри и погледна навън.
— Имаш ли нещо против да продължа да работя? Имах добра идея, или поне така ми се струваше. — Тя потърка челото си, после започна да масажира очите си. — А сега не знам… И се чувствам толкова уморена. Чудя се дали не е свързано с Е-терапията.
— Еволюционната терапия? Подложила си се на нея?
Той се обърна и я огледа внимателно. Беше ли се изменила тя физически?
Стори му се, че чертите й са станали по-груби, но причината за това може би беше, че не я е виждал от толкова отдавна. „От възрастта е — помисли си Барни. — Но…“
— И как върви? — попита той.
— Досега имах само един сеанс. Но знаеш ли, мислите ми са толкова замъглени. Изглежда не мога да мисля както трябва. Всичките ми идеи са се смесили.
— Мисля, че е по-добре да се откажеш от тази терапия. Въпреки че е толкова модна. Въпреки че всеки, който е постигнал нещо, се подлага на нея.
— Може и да си прав. Въпреки че те изглеждат толкова доволни. Ричард и доктор Денкмал. — Тя наведе глава по добре познатия му начин. — Те щяха да знаят, ако нещо не е наред, нали?
— Никой не знае това. Тази област е слабо изучена. Ти винаги си позволявала на хората да те командват.
Той й каза тези думи с повелителен тон, както беше правил безброй пъти през годините, в които бяха живели заедно. Това обикновено вършеше работа, макар и не винаги.
Този път не се получи. Видя упорития блясък в очите й, означаващ, че отказва да е толкова пасивна, колкото обикновено.
— Мисля, че това засяга само мен — каза Емили с достойнство. — И аз смятам да продължа.
Той сви рамене и започна да се разхожда из стаята. Нямаше власт над нея, но му беше все едно. А дали беше така? Наистина ли му беше все едно? Представи си картината на деградиращата Емили… която в същото време се опитваше да прави грънците си, да проявява творчество. Беше смешно… и страшно.
— Чуй ме — изрече грубо той, — ако този тип наистина те обича…
— Нали ти казах — отвърна Емили, — решението е мое.
Тя се върна към грънчарското си колело. На него имаше голямо и високо гърне и Барни се приближи, за да го огледа по-добре. „Красиво е — реши той. — И… познато. Не е ли правила тя вече подобно гърне?“ Но не каза нищо, само продължи да изучава гърнето.