А дали наистина беше по-добре?
Във всеки случай беше по-бавно. Да се умре по този начин щеше да отнеме по-дълго време, вероятно петдесет години, и това го привличаше повече, макар да не знаеше защо.
„Всъщност, аз винаги мога да ускоря процеса — реши той. — В колониите несъмнено има не по-малко възможности за това, отколкото тук, може би дори повече.“
Докато събираше вещите си, оглеждайки за последен път любимия си апартамент, за плащането на който беше работил толкова здраво, звънна видеофонът.
— Мистър Байерсън… — На екрана се появи момиче, някаква незначителна чиновничка от някакъв второстепенен отдел на службата за колонизиране към ООН. Усмихваше се.
— Майерсън.
— Да. Обаждам ви се, за да съобщя назначението ви и — имате късмет, мистър Майерсън! — това е плодороден район на Марс, известен под името Файнбърг Кресънт. Сигурна съм, че ще ви хареса. Е, довиждане, сър, и ви пожелавам успех!
Тя продължи да се усмихва, докато той не изключи екрана. Имаше усмивката на човек, който не отива никъде.
— Успех и на вас — каза той.
Файнбърг Кресънт. Беше чул за това място. Наистина относително плодороден район. Във всеки случай колонистите там имаха градини — за разлика от някои други области, тази не беше пустиня от замръзнал метан, над която с години бушуваха свирепи бури. Вероятно понякога щеше да има възможност да излиза от своята землянка на повърхността на планетата.
В ъгъла на всекидневната стоеше куфарчето с доктор Смайл. Барни го включи и каза:
— Докторе, няма да повярваш, но вече не се нуждая от услугите ти. Довиждане и ти пожелавам успех, както каза момичето, което не отива никъде.
След кратка пауза той поясни:
— Явих се като доброволец.
— Дрррр — забръмча доктор Смайл, свързвайки се с апаратурата долу в сутерена на кооперацията. — Но вие, с вашия характер… това е практически невъзможно. Каква е причината, мистър Майерсън?
— Желанието ми да умра — каза той и изключи психиатъра. Продължи мълчаливо да събира багажа си. „Господи — помисли си, — а съвсем скоро двамата с Рони градяхме толкова грандиозни планове! Смятахме да продадем Лео скъпо и да се присъединим към Елдрич с гръм и трясък. Какво се случи? Ето какво: Лео започна да действа първи.
И сега Рони е на моето място. А тя искаше точно това.“
Колкото повече мислеше, толкова повече гневът му нарастваше от безсилие. Но не можеше да направи нищо, за да промени нещата, поне не в този свят. Може би когато вземе Кен-Ди или Чю-Зет, ще се озове във вселена, където…
Някой почука на вратата.
— Здрасти — каза Лео. — Може ли да вляза?
Той прекрачи през прага, бършейки огромното си чело със сгъната носна кърпичка.
— Горещ ден. Прочетох във вестника, че температурата се е вдигнала с още шест десети от…
— Ако си дошъл да ми предложиш да се върна на работа — каза Барни, откъсвайки се за момент от опаковането на багажа, — е твърде късно, защото емигрирам. Утре потеглям за Файнбърг Кресънт.
Ако Лео беше решил да се помирят, каква ирония бе това! Последното завъртане на колелото на съдбата.
— Нямам намерение да ти предлагам да се върнеш на работа. И знам, че емигрираш. Имам познати в наборната комисия, а и доктор Смайл ме уведоми. Плащах му — ти не знаеше това, разбира се, — за да ме информира за напредъка ти по снижаването на устойчивостта към стреса.
— Тогава какво искаш?
— Искам да ти предложа да започнеш работа при Феликс Блау. Вече сме обмислили всичко.
— Ще прекарам остатъка от живота си във Файнбърг Кресънт — отвърна спокойно Барни. — Не разбираш ли?
— Успокой се. Опитвам се да намеря най-добрия изход от неприятната ситуация, включително и за теб. И двамата действахме много прибързано, аз — когато те уволних, а ти — когато се предаде доброволно на онези вампири от наборната комисия. Барни, мисля, че знам как да вкарам в капана Палмър Елдрич. Обсъдих го с Блау и той хареса идеята. Ти ще играеш ролята на колонист, по-точно ще живееш като колонист, ще станеш един от тях. До няколко дни, вероятно от следващата седмица, Елдрич ще започне да разпространява Чю-Зет в този район. Може би веднага ще ти предложат от него, поне така се надяваме. Разчитаме на това.
Барни се изправи на крака.
— И се предполага, че ще приема предложението с радост?
— Точно така.
— Защо?
— Ще подадеш оплакване в ООН — нашите юристи ще го напишат вместо теб. Ще заявиш, че този проклет отвратителен скапан боклук е високо токсичен и употребата му има странични ефекти, не е важно какви точно. Ще организираме показен процес, ще изискаме от ООН да забрани Чю-Зет като вреден и опасен за здравето продукт и няма да допуснем разпространението му на Тера. Всъщност е прекрасно, че напусна „П. П. Макети“ и емигрираш. Не можеше да се случи в по-подходящ момент.