Барни поклати глава.
— Какво означава това? — попита Лео.
— Не съм съгласен.
— Защо?
Барни сви рамене. Всъщност той не знаеше защо.
— След като те разочаровах…
— Ти се паникьоса. Не знаеше какво да правиш. Това не беше твоя работа. Трябваше да кажа на доктор Смайл да се свърже с началника на охраната на нашата компания, Джон Зелцер. Добре, допуснал си грешка. Всичко е вече забравено.
— Не — отвърна Барни.
„Защото — помисли си той — не мога да забравя всичко, което научих за себе си. Това самоопознаване удря право в сърцето, като отрова.“
— Не изпадай в мрачно настроение, за бога. Това е вече патология. Целият ти живот е все още пред теб, дори и да е във Файнбърг Кресънт. Мисля, че и без това щяха да те мобилизират. Прав ли съм? — Лео крачеше възбудено из стаята. — Каква бъркотия! Добре, не ни помагай, позволи на Елдрич и неговите проксимианци да правят каквото си искат, нека да завладеят Слънчевата система и даже цялата вселена, започвайки с нас.
Той спря и се вторачи в Барни.
— Нека… да го обмисля.
— Изчакай, докато опиташ Чю-Зет. Сам ще разбереш. Това нещо ще зарази всички ни, ще ни превземе отвътре и ще избие на повърхността, ще доведе до хаос.
Дишайки тежко от напрежение, Лео направи пауза и се закашля продължително.
— Прекалено много пуша — каза тихо той. — Господи…
Барни улови погледа му.
— Знаеш ли, че този тип ми даде двайсет и четири часа? Трябва да му се подчиня или… — Лео щракна с пръсти.
— Не мога да се озова на Марс толкова скоро — каза Барни. — Да не говорим, че няма да спечеля доверието им толкова бързо, че веднага да си купя Чю-Зет от някой дилър.
— Знам — изрече Лео с твърд глас. — Но и той няма да може да ме унищожи толкова скоро. Това ще му отнеме седмици, може би дори месеци. А междувременно ще имаме някой, който да се яви в съда и да покаже, че Чю-Зет причинява увреждания. Осъзнавам, че ти изглежда невероятно, но…
— Свържи се с мен, когато пристигна на Марс — каза Барни. — В моята землянка.
— Ще го направя! Ще го направя! — извика Лео, а после каза по-тихо, сякаш говореше на себе си. — И ще ти дам основателна причина.
— Моля?
— Нищо, Барни.
— Обясни.
Лео сви рамене.
— По дяволите, знам колко си загазил. Рони получи работата ти. Ти беше прав. Проследих те — знаех, че веднага ще хукнеш към бившата си жена. Ти все още я обичаш, а тя не иска да дойде с теб, нали? Познавам те по-добре, отколкото се познаваш ти самият. Знам точно защо не се появи да ме спасиш, когато бях в ръцете на Палмър. През целия си живот ти си се стремял да заемеш мястото ми и сега, когато всичко се срути, ще трябва да започнеш всичко отначало. Много лошо, но сам си си виновен. Падна в собствения си капан. Виж, не смятам да се оттеглям, никога не съм имал такова намерение. Ти си добър служител, но само като ясновидец, не си от такава класа, че да станеш ръководител. Спомни си как отхвърли грънците на Ричард Хнат. Така се издаде, Барни. Съжалявам.
— Добре — каза Барни след кратък размисъл. — Вероятно си прав.
— Е, ти научи много неща за себе си. И можеш да започнеш отначало във Файнбърг Кресънт. — Лео го потупа по гърба. — Стани лидерът на твоята землянка, занимавай се с творчество, производство или каквото там правят в землянките. И ще бъдеш шпионин на Феликс Блау. Това е много важно.
— Можех да премина на страната на Елдрич — каза Барни.
— Да, но не го направи. А кого го е грижа за нещата, които си можел да направиш?
— Мислиш ли, че постъпих правилно, като се явих като доброволец пред комисията?
— Приятел, а какво друго можеше да направиш? — попита тихо Лео.
Нямаше какво да се отговори на този въпрос. И двамата знаеха това.
— Когато решиш да се самосъжаляваш — каза Лео, — спомни си следното нещо: Палмър Елдрич иска да ме убие… Аз съм в много по-лошо положение от теб.
— Предполагам, че е така.
Това беше самата истина и Барни осъзна още нещо.
„В момента, в който подам оплакване срещу Палмър Елдрич, аз ще се озова в същото положение.“
Не очакваше с нетърпение този момент.
Същата нощ вече се намираше на транспортния кораб на ООН, летящ към Марс. На мястото до него седеше симпатична и изплашена, но отчаяно опитваща се да изглежда спокойна брюнетка с толкова правилни черти на лицето, че напомняше за манекенките от списанията за мода. Веднага щом корабът набра скорост, тя му се представи — очевидно желаеше да се разтовари от напрежението чрез разговор с когото и да било на каквато и да е тема. Казваше се Ан Хоторн. Тя си призна с леко съжаление, че е можела да избегне емиграцията, но не го е направила заради вярата си, че има патриотичен дълг към ООН.