— Не мога — каза той.
„Аз вярвам в Кен-Ди — помисли си той. — А, ако се наложи — и в Чю-Зет. Вие можете да вярвате в нещо, старо двайсет и един века. Аз предпочитам нещо ново и туйто!“
— Честно казано, мистър Майерсън — каза Ан, — смятам да откажа колкото се може повече колонисти от Кен-Ди и да ги обърна към нашите традиционни християнски обреди. Ето я главната причина, поради която не представих на наборната комисия документите, които биха ме освободили от емиграция.
Тя му се усмихна приятно и той неволно почувства някаква топлина.
— Има ли нещо лошо в това? Ще ви кажа честно: мисля, че употребата на Кен-Ди показва истинския копнеж у част от тези хора да се върнат към онова, което ние от Неоамериканската църква…
— Мисля — изрече меко Барни, — че трябва да оставите тези хора на мира.
„А също и мен — помисли си той. — И без това имам достатъчно проблеми. Само религиозен фанатизъм ми липсваше.“
Но момичето не изглеждаше така, както той си представяше религиозните фанатици, нито пък говореше по техния начин. Барни беше озадачен. Къде беше придобила толкова твърди убеждения? Той можеше да допусне, че са разпространени в колониите, но нали тя ги беше получила на Земята?
Така че съществуването на Кен-Ди и преживяването на групово „пренасяне“ не можеше да обясни напълно нарасналия интерес към религията на земята. „Може би — помисли си той — причината е в постепенното превръщане на планетата в наподобяваща пъкъл изпепелена пустиня — процес, чиито изход всеки човек може да предвиди, по дяволите, дори да изпита! И това е пробудило надежда за нов живот при различни условия.
И при самия мен е така. Човекът, който бях, Барни Майерсън от Земята, който работеше за «П. П. Макети» и живееше в реномираната кооперация с невероятно ниския номер 33, е мъртъв. Тази личност вече не съществува, изтрита е, както гъбата изтрива тебешира от черната дъска.
Независимо дали ми харесва или не, аз се раждам отново.“
— Животът като колонист на Марс е различен от живота на Тера — каза той на глас. — Може би когато се озова там…
Барни млъкна. Искаше да каже: „…Може би ще проявя по-голям интерес към вашата догматична църква.“ Но той не можеше да каже подобно нещо и да бъде честен, дори и ако то беше предположение. Изпитваше вътрешна съпротива срещу тази идея, толкова чужда на неговите убеждения. И все пак…
— Продължете — каза Ан Хоторн. — Довършете изречението си.
— Ще поговорим отново — каза Барни, — след като поживея известно време на дъното на землянка на тази чужда планета. Когато започна новия си живот — ако изобщо може да се нарече живот, — като колонист.
В тона му прозвуча горчивина, която изненада дори самия него. „Озлобление… а то граничи със самоизмъчването“ — помисли си Барни засрамено.
— Добре — каза Ан спокойно. — Ще ми бъде приятно.
Двамата продължиха да седят в мълчание. Барни се зачете в домашния вестник, а до него Ан Хоторн, фанатичка и бъдеща мисионерка на Марс, извади някаква книга. Той хвърли поглед на корицата и видя, че това е популярното произведение на Ерик Ледерман за колониалния живот — „Скитник без пътища“. Бог знае откъде я имаше Ан — книгата беше забранена от ООН и намирането й бе невероятно трудно. И четенето й тук, на борда на кораб на ООН, беше невероятно смела постъпка. Барни беше впечатлен.
Той погледна отново Ан и осъзна, че тя е доста привлекателна, макар и прекалено слаба. Не носеше грим, гъстите й черни коси бяха почти напълно скрити под голяма бяла шапка. Беше облечена така, като че ли се е готвела за дълго пътешествие, което ще завърши в някоя църква.
Във всеки случай той харесваше начина й на говорене и приятния й, изпълнен със съчувствие глас. Може би щяха да се срещнат пак на Марс?
Той усещаше, че иска да стане така. Всъщност — имаше ли в това нещо нередно? — дори се надяваше, че двамата ще участват заедно в ритуала по взимане на Кен-Ди.
„Да — помисли си Барни, — не е редно. Защото аз знам какво имам предвид, знам какво би означавало за мен преживяването от пренасянето заедно с нея.“
Въпреки това се надяваше.
8.
Норм Шайн протегна ръка и каза сърдечно:
— Здравейте, Майерсън. Поздравявам ви официално от името на нашата землянка. Добре дошли… ъъъ… на Марс.
— Аз съм Фран Шайн — каза жена му, също здрависвайки се с Барни Майерсън. — Имаме доста спретната, стабилна землянка. Надявам се, че няма да ви се стори прекалено ужасна.