На входа с фенер в ръка стоеше млада жена, облечена с огромен термосъхраняващ костюм, с който явно не беше свикнала. Изглеждаше страшно смутена.
— Здравейте, мистър Майерсън — каза тя. — Помните ли ме? Издирих ви, защото се чувствам страшно самотна. Може ли да вляза?
Това беше Ан Хоторн. Той я изгледа смаяно.
— Или сте зает? Мога да се върна друг път.
Тя понечи да се обърне и да си тръгне.
— Виждам, че Марс ви е шокирал — каза той.
— Това е грях от моя страна — отвърна Ан, — но аз вече наистина го мразя. Знам, че трябва да се науча да понасям търпеливо трудностите, но…
Тя освети с фенера местността около входа на землянката и каза с отчаян, треперещ глас:
— Сега искам единствено да намеря някакъв начин да се върна на Земята. Не искам да обръщам никого в моята вяра и да променям нещо. Просто искам да се махна оттук. — След кратка пауза тя добави мрачно: — Но знам, че не мога. Така че вместо това реших просто да ви дойда на гости. Разбирате ли?
Той я хвана за ръката, помогна й да се спусне по стълбичката и я отведе в стаята, която останалите бяха отделили за него.
— Къде са другите? — тя се огледа напрегнато.
— Няма ги.
— Излезли са навън?
Тя отвори вратата към общата стая и видя налягалите около макета фигури.
— А, ясно. Няма ги по този начин. Но вие не сте с тях.
Ан затвори вратата и се намръщи, очевидно объркана.
— Вие ме учудвате. Чувствам се така, че с удоволствие бих опитала Кен-Ди тази вечер. А вие толкова добре понасяте реалността в сравнение с мен. Аз съм толкова… неприспособима.
— Може би имам много по-ясна цел от вас тук.
— Аз имам напълно ясна цел. — Тя свали неудобния костюм и седна, докато Барни се зае да направи кафе за двамата. — Хората от моята землянка — тя е на половин миля северно оттук — също отсъстват по този начин. Знаехте ли, че съм толкова близо? Щяхте ли да ме потърсите?
— Със сигурност.
Той намери пластмасови чашки и чинийки с отвратителни шарки, сложи ги върху сгъваемата масичка и придвижи до нея два стола, също сгъваеми.
— Може би властта на Бог не се простира до Марс — каза той. — Може би когато сме напуснали Тера…
— Глупости! — възкликна рязко Ан, надигайки се от стола.
— Знаех си, че ще ви ядосам по този начин.
— Разбира се, че ме ядосахте. Той е навсякъде. Дори тук.
Ан хвърли поглед към частично разопакования багаж, към куфарите и запечатаните кашони.
— Не носите ли прекалено много неща със себе си? По-голямата част от моя багаж още пътува, на автоматичен товарен кораб.
Тя се приближи до купчината книги и започна да ги разглежда.
— „Подражание на Христа“ — прочете момичето учудено. — Вие четете Тома Кемпийски? Това е велика и прекрасна книга.
— Купих си я, но така и не я прочетох — отвърна Барни.
— А опитахте ли? Обзалагам се, че не сте. — Тя отвори книгата на първата попаднала й страница и започна да чете: — „Знай, че дори най-малкият дар, който ти дава Той, е велик, а най-лошото приемай като особен дар и знак за Неговата любов.“ Това би могло да се отнася за нашия живот тук, на Марс, нали? Отвратителният живот в тези… землянки. Подходящо наименование, нали? Защо, за Бога… — тя се обърна към него, гледайки го умоляващо. — Не може ли да прекарваме определен период от време тук и после да се връщаме вкъщи?
— Колонията по дефиниция трябва да е нещо постоянно — отвърна Барни. — Помислете си за остров Роаноук17.
— Да — кимна Ан. — Мислила съм. Иска ми се Марс да беше един голям остров Роаноук и всички ние да се върнем у дома.
— За да се изпечем бавно.
— Можем да еволюираме, както правят богатите. Това може да бъде осъществено в масов мащаб. — Тя остави рязко книгата на Тома Кемпийски. — Но аз не искам и това — хитиновата обвивка и всичко останало. Има ли някакъв изход, мистър Майерсън? Знаете ли, неохристияните вярват, че са пътешественици в чужда земя. Скитащи чужденци. Сега ние наистина сме такива. Естествената среда на Земята вече не е подходяща за нас, а този свят никога няма да стане наш. Ние вече нямаме родина! — Тя го погледна, ноздрите й се бяха разширили. — Нямаме си дом!
— Е — каза той неуверено, — поне винаги ще си имаме Кен-Ди и Чю-Зет.
— Имате ли малко от тях сега?
— Не.
Тя кимна.
— Значи ще се върнем към Тома Кемпийски.
Но тя не взе книгата, а продължи да стои, потънала в мрачни мисли.
— Знам какво ще се случи оттук нататък, мистър Майерсън. Барни. Няма да успея да обърна никого към неохристиянството. Вместо това те ще ме обърнат към Кен-Ди и Чю-Зет и останалите модерни тук пороци, помагащи да се избяга от реалността. Като секса. Тук, на Марс, взаимоотношенията са много свободни, нали знаеш? Всеки си ляга с всеки. Ще опитам дори това. Всъщност съм готова да го направя още сега… Просто не мога да понеса обстановката тук. Успя ли да огледаш добре околността преди залез слънце?
17
Роаноук — остров близо до крайбрежието на Съединените щати, известен с това, че първите европейски заселници на него изчезнали мистериозно. —