— Аз съм все още в кораба — каза Палмър Елдрич. Гласът му се носеше от високоговорител, монтиран на обвивката на кораба. — Обикновена предпазливост, тъй като сте служител на Лео Бълеро.
Призрачната ръка докосна Барни и той почувства как го обхваща пронизващ студ — чисто психологическа реакция, тъй като нямаше нито една причина за подобно усещане.
— Бивш служител — каза Барни.
Зад гърба му от землянката излязоха останалите — семействата Шайн, Морис и Риган. Те се струпаха като изплашени деца, тъй като до един бяха разпознали прозрачния мъж, застанал срещу Барни.
— Какво става? — попита неспокойно Норм Шайн. — Това е видение. Тази работа не ми харесва.
Той се спря до Барни и добави:
— Ние живеем в пустинята, Майерсън. Постоянно виждаме миражи — кораби, посетители и свръхестествени форми на живот. Това е един от тях — този тип не е тук, нито пък корабът му.
— Те вероятно са на шестстотин мили оттук — добави Тод Морис. — Това е оптичен феномен. Ще свикнеш.
— Но вие ме чувате — отбеляза Палмър Елдрич. Високоговорителят звучеше гръмогласно, думите ехтяха в далечината. — Наистина съм тук и имам да върша работа с вас. Кой е главният в тази землянка?
— Аз — каза Норм Шайн.
— Ето визитката ми. — Елдрич протегна малка бяла картичка и Норм Шайн машинално понечи да я вземе. Картичката премина през пръстите му и падна върху пясъка. Елдрич се усмихна. Усмивката му беше студена и празна и сякаш всичко наоколо се отдръпна от мъжа, дори разреденият въздух. — Погледнете я.
Норм се наведе и изучи визитката.
— Точно така — каза Елдрич. — Дойдох, за да подпиша договор с вашата група. За доставянето на…
— Спестете си речта за това, че доставяте онова, което Бог само обещава — прекъсна го Норм Шайн. — Кажете ни само каква е цената.
— Около една десета от стойността на продукцията на конкуренцията. И има много по-голяма ефективност — няма да се нуждаете дори от макети.
Елдрич като че ли говореше предимно на Барни, но заради изкуствените му очи не беше възможно да се определи накъде гледа.
— Как ви се струва Марс, мистър Майерсън?
— Страшно весело е тук — отвърна Барни.
— Снощи, когато Алън Фейн долетя от глупавия си сателит, за да се види с вас… за какво си говорихте? — попита Елдрич.
— По работа — отвърна Барни рязко.
Той се опитваше да мисли бързо, но явно не успяваше. От високоговорителя вече долиташе следващия въпрос:
— Така че вие все още работите за Лео. Всъщност, идването ви тук е организирано специално, и то точно преди да започнем да разпространяваме Чю-Зет. Защо? Имате някаква идея как да ни спрете? Във вашия багаж нямаше никакви пропагандни материали, никакви брошури, само обикновени книги. Може би се готвите да пускате слухове? Устна пропаганда. Какво представлява Чю-Зет, мистър Майерсън? Опасен ли е при редовна употреба?
— Не знам. Чакам момента, в който ще го опитам. И ще разбера.
— Ние всички чакаме този момент — каза Фран Шайн. Тя държеше купчина трюфелови кожи, готова да плати незабавно. — Можете ли да ни продадете Чю-Зет още сега, или ще трябва да чакаме още?
— Мога да ви продам Чю-Зет още сега — каза Елдрич.
Люкът на кораба се отвори с трясък. От него изскочи самоходна количка, която се понесе бързо към тях. Тя спря на около ярд и от нея в краката им изпадна кашон, опакован в познатата кафява хартия. Норм Шайн се наведе и го вдигна. Това не беше фантом и той внимателно го разопакова.
— Чю-Зет — възкликна Мери Риган слисано. — О, колко е много! Колко струва, мистър Елдрич?
— Общо пет кожи — отвърна Елдрич.
От автомата излезе малко чекмедже, с размер точно колкото да побере кожите.
След кратка препирня колонистите достигнаха до съгласие. Петте кожи бяха сложени в чекмеджето, което веднага се затвори. Автоматът се обърна и веднага се прибра обратно в кораба. Палмър Елдрич — безтелесен, белокос и огромен, остана на мястото си. „Изглежда всичко това го забавлява — помисли си Барни. — Елдрич не се вълнува от тайните планове на Лео Бълеро. Смята се за неуязвим.“
Тези мисли го потиснаха и той тръгна самотен към малкото парче изчистена земя, където евентуално щеше да бъде градината му. Обърна гръб на колонистите и Елдрич и включи автоматичната земекопачка, която започна да бръмчи и трещи, поглъщайки пясъка с голяма трудност. Барни се зачуди докога ли ще работи машината. И по какъв начин могат да се намерят резервни части тук, на Марс. Може би нямаше резервни части и колонистите се отказваха да се занимават с повредените автомати?