Емили седна на страничната облегалка на дивана срещу Барни и поглади ярката си, ръчно изработена мексиканска пола със синьо-бели ивици, която й беше подарил за Коледа.
— Готова съм — каза тя.
— Никакви лекции — отвърна Барни.
„Наистина ли правя това? — запита се той. — Постоянно изнасям тиради?“ Изправи се замаяно на крака. Виеше му се свят и се хвана за нощната лампа, за да не падне.
Емили го изгледа и каза:
— Как си се нафиркал!
Нафиркал. Не беше чувал тази дума от времето на колежа. Отдавна беше излязла от употреба, но Емили, естествено, я използваше.
— Сега се казва „отрязал си се“ — каза той, колкото се може по-членоразделно. — Можеш ли да го запомниш? Отрязал си се.
Той тръгна, залитайки, към кухненския шкаф, където държаха алкохола.
— Отрязал си се — повтори Емили и въздъхна. Изглеждаше тъжна. Той забеляза това и се зачуди каква ли е причината.
— Барни — каза тя, — не пий толкова много, а? Както искаш го наречи — нафиркал, отрязал, едно и също е. Мисля, че аз съм виновна. Пиеш толкова много, защото съм неподходяща за теб.
Тя потърка за момент дясното си око с кокалчето на пръста си — добре познат, досаден тик.
— Въпросът не е в това, че си неподходяща — каза той. — Просто имам високи критерии.
„Научили са ме да очаквам прекалено много от останалите — помисли си той. — Да очаквам, че те ще са толкова почтени и решителни, колкото съм и аз, а няма да са немарливи и да се ръководят от емоциите си, неспособни на самоконтрол.
Но пък тя е художник. Или поне за такава се води. Бохем. Този начин на живот й е по-близък. Артистичният начин на живот на творците без талант.“
Той се зае да си приготви следващата напитка, този път бърбън със сода, без лед. Приготви я направо в бутилката, игнорирайки чашите.
— Когато си правиш напитката по този начин — каза Емили, — знам, че си ядосан и ще започне скандал. Мразя това.
— Тогава се махни оттук — каза той.
— Да те вземат дяволите! — извика Емили. — Не искам да се махам оттук! Не можеш ли просто — тя направи безпомощен жест — да бъдеш малко по-мил и по-великодушен? Да се научиш да не обръщаш внимание на… — Гласът й заглъхна и тя добави едва чуто: — …Моите слабости?
— Но аз не мога да не ги забелязвам, колкото и да ми се иска — отвърна той. — Мислиш ли, че искам да живея с човек, който не довежда нито едно от започнатите неща до края? Например, когато… О, по дяволите!
Каква беше ползата от този разговор? Емили така или иначе нямаше да се промени, тя беше чисто и просто неудачница. Нейната представа за добре прекаран ден се свеждаше до излежаване, размотаване, занимания с маслени бои, напомнящи по цвят екскременти, или ровене по цели часове в голямо парче мазна сива глина. А междувременно…
Времето им изтичаше. И целият свят, включително и служителите на мистър Бълеро, особено неговите модни консултанти, израстваха и се развиваха, достигайки разцвета на възможностите си. „Никога няма да стана моден консултант в Ню Йорк — помисли си той. — Винаги ще си остана забутан тук, в Детройт, където не се случва нищо, абсолютно нищо ново.
Ако можех да заема длъжността моден консултант в Ню Йорк… Животът ми щеше да придобие някакъв смисъл. Щях да бъда щастлив, защото щях да се занимавам с работа, при която да използвам напълно способностите си. Какво друго бих могъл да желая, по дяволите? Нищо, това е всичко, което искам.“
— Излизам — каза той на Емили, остави чашата, отиде до шкафа и си взе палтото.
— Ще се върнеш ли преди да си легна? — Тя го изпрати с тъжен вид до вратата на апартамента им в кооперация 11139584 — смятано според отдалечеността от центъра на Ню Йорк — където те живееха вече две години.
— Ще видим — каза той и отвори вратата.
Пред апартамента стоеше някаква фигура — висок белокос мъж с издадени напред стоманени зъби, неподвижни очи без зеници и блещукаща изкуствена ръка, подаваща се от десния ръкав на дрехата му.
— Здрасти, Майерсън — кажа мъжът и се усмихна. Стоманените му зъби проблеснаха.
— Това е Палмър Елдрич — каза Барни на Емили. — Виждала си снимките му в домашните вестници. Онзи изключително известен едър индустриалец.
Естествено, веднага бе разпознал Елдрич.
— Искахте да ме видите, така ли? — попита неуверено Барни. Всичко беше много странно, сякаш вече се беше случвало, но по друг начин.
— Може ли да поговоря за малко със съпруга ви? — обърна се Елдрич към Емили с необичайно мек глас. Той направи жест с ръка и Барни излезе от апартамента. Вратата изщрака зад гърба му — Емили послушно я беше затворила. Сега Елдрич имаше мрачен вид. Когато заговори, вече не се усмихваше, нито пък тонът му беше мек: