— Майерсън, вие не използвате времето си рационално. Не правите нищо, само повтаряте миналото. Каква е ползата, че ви продавам Чю-Зет? Вие сте извратен. Никога не съм виждал подобно нещо. Давам ви още десет минути, а после ще ви върна обратно в „Чикън Покс Проспектс“, където ви е мястото. Така че е най-добре да решите страшно бързо какво искате, ако изобщо разбирате нещо.
— Какво, по дяволите, е Чю-Зет? — попита Барни.
Палмър Елдрич вдигна изкуствената си ръка и го бутна със страшна сила. Барни залитна.
— Хей — извика слабо той, опитвайки се да се противопостави на чудовищния натиск. — Какво…
Изведнъж усети, че лежи по гръб. Главата го болеше и кънтеше. Той с усилие отвори очи и се опита да фокусира погледа си върху околната обстановка. Постепенно дойде на себе си и установи, че е облечен с пижама, но не неговата — никога по-рано не я беше виждал. Дали не беше в нечие чуждо жилище, облечен в чужди дрехи? На някой друг човек?
Изпаднал в паника, той огледа леглото и завивките. До него…
Видя непозната девойка, която спеше и дишаше леко през устата си — имаше разрошена и бяла като памук коса и голи, гладки рамене.
— Закъснявам — каза той с дрезгав, почти неузнаваем глас.
— Не, не закъсняваш — промърмори момичето, без да отваря очи. — Отпусни се. Можем да стигнем оттук до работата за… — Тя се прозина и отвори очи. — Петнайсет минути.
Усмихна се на Барни. Неговото безпокойство я развесели.
— Винаги казваш това, всяка сутрин. Отиди да направиш кафе. Пие ми се кафе.
— Разбира се — каза той и се измъкна изпод завивките.
— Мистър Заек — каза момичето подигравателно. — Толкова си изплашен. Притесняваш се за мен, за работата си… и винаги бързаш за някъде.
— Господи — каза той. — Аз се отказах от всичко.
— От всичко?
— От Емили. — Той погледна към момичето, Рони еди коя си, и към спалнята й. — И сега нямам нищо.
— Ами чудесно — подхвърли тя саркастично. — Може би сега ще ти кажа нещо приятно и ще се почувстваш по-добре.
— И аз направих това именно сега, а не преди години — продължи Барни. — Точно преди Палмър Елдрич да дойде.
— Как би могъл Палмър Елдрич „да дойде“? Той е на легло в болница някъде около Юпитер или Сатурн. ООН го изпрати там веднага щом го извадиха от останките на разбития кораб.
Говореше надменно, но в гласа й се усещаше любопитство.
— Палмър Елдрич току-що беше при мен — каза Барни упорито.
„Трябва да се върна при Емили“ — помисли си той. Изправи се, събра дрехите си и препъвайки се, отиде в банята. Затвори вратата след себе си и бързо се обръсна и се облече. После излезе от банята и каза на момичето, което все още беше в леглото:
— Трябва да тръгвам. Не ми се сърди, длъжен съм да го направя.
Излезе без да закусва и се спусна до приземния етаж, излезе от сградата, застана под термозащитния навес и започна да се оглежда за такси.
Таксито — красив, блестящ нов модел — го закара почти мигновено до кооперацията на Емили. Той плати машинално, влезе бързо вътре и след няколко секунди вече се качваше нагоре. Струваше му се, че времето е спряло, всичко е застинало и го очаква, а той е единственият движещ се обект в един свят на неподвижни предмети.
Стигна до вратата на Емили и натисна звънеца.
Вратата се отвори и се появи някакъв мъж.
— Да?
Човекът беше тъмнокос, сравнително добре изглеждащ, с гъсти вежди и старателно сресана, леко къдрава коса. В ръцете си държеше сутрешния вестник. Зад гърба му се виждаше маса с чиниите от закуската.
— Вие сте… Ричард Хнат — каза Барни.
— Да. — Озадачен, Хнат го оглеждаше внимателно. — Познаваме ли се?
Появи се и Емили. Беше облечена със сив пуловер и зацапани дънки.
— Боже мой, това е Барни — възкликна тя. — Бившият ми мъж. Влизай!
Тя отвори широко вратата и Барни влезе. Емили явно се радваше да го види.
— Приятно ми е да се запознаем — каза Хнат с равнодушен тон. Понечи да протегне ръка, но се отказа. — Кафе?
— Благодаря — отвърна Барни и седна на един от столовете, пред който нямаше прибори. — Слушай — каза той на Емили. Не можеше да чака, трябваше да й го каже още сега, нищо, че Хнат присъстваше. — Сгреших, че се разведох с теб. Бих искал да се оженим пак и да живея както преди.
Емили се засмя доволно по начина, който му беше добре познат. Не отговори нищо, а излезе, за да му донесе чаша и чинийка. Барни се зачуди дали изобщо ще му отговори. Тъй като беше мързелива по природа, за нея беше по-лесно просто да се засмее. „Господи“ — помисли си той и впери поглед право пред себе си.