Хнат седна срещу него и каза:
— Ние сме женени. Нима мислите, че само живеем заедно?
Лицето му беше помрачняло, но изглежда все още запазваше самообладание.
— Бракът може да се разтрогне — отвърна Барни, обръщайки се не към Хнат, а към Емили. — Ще се омъжиш ли отново за мен?
Той се изправи и колебливо направи няколко крачки към нея. В този момент тя се обърна и му подаде спокойно чашата и чинийката.
— О, не — каза тя, продължавайки да се усмихва. Гледаше го със съчувствие. Разбираше как се чувства той, знаеше, че не действа импулсивно. Но отговорът си оставаше отрицателен и той знаеше, че винаги ще бъде така. И то не защото тя го беше решила, а защото за нея изобщо не съществуваше реалността, в която живееше той. „Някога я зачеркнах — помисли си Барни. — Зачеркнах я от живота си, прекрасно съзнавайки какво върша — и ето го резултатът. Виждам, че, както се казва, хлябът, хвърлен във водата, се връща обратно, за да ме задуши. Напоеният с вода хляб, който ще заседне в гърлото ми така, че няма да мога нито да го преглътна, нито да го изкарам. И точно това съм заслужил. Аз създадох тази ситуация.“
Той се върна при масата и седна вдървено. Докато тя му сипваше кафе, той гледаше в ръцете й. „Някога те бяха на моята жена — помисли си Барни. — И аз се отказах от тях. Стремеж към саморазрушение. Желаел съм собствената си смърт. Това е единственото възможно задоволително обяснение. Или просто съм бил страшно глупав? Не, глупостта не може да обясни нещо толкова чудовищно, напълно съзнателно…“
— Как вървят нещата при теб, Барни?
— О, просто чудесно, по дяволите!
Гласът му трепереше.
— Чух, че живееш с много симпатично червенокосо момиче — каза Емили. Тя седна на мястото си и продължи да закусва.
— Това е вече минало — отвърна Барни. — Забравено е.
— Тогава с коя? — попита Емили небрежно.
„Тя си бъбри с мен като че ли съм някой стар приятел или съсед от друг апартамент в кооперацията — помисли си той. — Това е лудост! Как може тя… как може… да ме чувства по такъв начин? Невъзможно е. Това е само поза, опитва се да скрие нещо дълбоко в нея.“
— Страхуваш се, че ако се свържеш отново с мен, аз… пак ще те отблъсна — каза той на глас. — Парен каша духа. Но аз няма да го направя. Никога не бих направил отново подобно нещо.
— Съжалявам, че се чувстваш толкова зле, Барни — каза тя със същия небрежен тон. — Консултира ли се с психоаналитик? Някой ми каза, че те е видял да носиш куфар с психиатър навсякъде със себе си.
— Доктор Смайл — каза той, като си спомни. Вероятно го беше оставил в апартамента на Рони Фюгейт. — Нуждая се от помощ — каза той на Емили. — Има ли някакъв начин…
Барни млъкна. „Може ли да се промени миналото? — запита се той. — Очевидно не. Причините и следствията действат само в една посока и всичко случило се е необратимо. Така че каквото било — било, мога спокойно да си тръгна оттук.“
Барни се изправи на крака.
— Трябва да съм откачил — каза той на Емили и Ричард Хнат. — Съжалявам, още не съм се събудил напълно — тази сутрин съм много дезориентиран. Започна от момента на събуждането ми.
— Защо не изпиете едно кафе? — предложи Хнат. — А може би и нещо по-силно?
Лицето му вече не беше мрачно. И той, както и Емили, беше спокоен и равнодушен.
— Не разбирам — изрече Барни. — Палмър Елдрич ми каза да дойда тук.
А дали наистина беше така? Да, имаше нещо такова, той беше сигурен.
— Това трябваше да ми помогне, така си мислех — каза Барни безпомощно.
Хнат и Емили се спогледаха.
— Елдрич е в болница — подзе Емили. — Някъде…
— Нещо не е наред — каза Барни. — Елдрич трябва да е изгубил контрол над ситуацията. По-добре да го намеря, той ще ми обясни всичко.
Усети, че го обзема остър пристъп на паника.
— Довиждане — успя да каже и тръгна към вратата, опитвайки се да се измъкне колкото се може по-бързо.
— Почакайте — каза Ричард Хнат зад гърба му. Барни се обърна. Емили продължаваше да седи на масата с лека, застинала усмивка върху лицето си, и да пие кафе. От другата страна на масата седеше Хнат, вперил поглед към Барни. Едната ръка на Хнат — тази, с която държеше вилицата — беше изкуствена, и когато той поднесе към устата си парче яйце, Барни видя огромни, издадени напред стоманени зъби. Освен това Хнат беше белокос, с хлътнали бузи и с мъртви очи, и изглеждаше много по-голям, отколкото преди малко. Сякаш изпълваше цялата стая с присъствието си. Но това все още беше Хнат.
„Не разбирам“ — помисли си Барни и се спря на прага, без да излиза, нито да се връща в апартамента. Правеше точно това, което Хнат беше предложил — чакаше. „Не прилича ли на Палмър Елдрич? — запита се той. — От снимките…“ Да, той имаше изкуствена ръка, стоманени зъби и Дженсънови очи, но не беше Елдрич.