— Няма да е честно, ако не ви кажа — започна да говори Хнат, — че Емили държи на вас много повече, отколкото си личи по думите й. Знам, защото тя ми го е казвала. Много пъти.
Той погледна към Емили.
— Ти си човек с много силно чувство за дълг. Смяташ, че си длъжна да потискаш чувствата, които изпитваш към Барни и го правиш постоянно. Но забрави за дълга си. Не можеш да градиш един брак на такава основа. В него трябва да има повече непринуденост. Дори и ако смяташ, че не е морално… — Той направи неясен жест с ръка… — Е, да го кажем така: да ме отблъснеш… Дори и в такъв случай трябва да се изправиш смело лице в лице с чувствата си и да не ги прикриваш със самопожертвователна фасада. Именно по този начин си постъпила с Барни — позволила си му да те напусне, защото си смятала, че е твой дълг да не пречиш на кариерата му. И сега се държиш по същия начин, и отново грешиш. Бъди честна към себе си.
И в този момент, съвсем неочаквано, той се усмихна на Барни и намигна с едното от мъртвите си очи, като със сигнална лампичка.
Сега това беше Палмър Елдрич. Изцяло.
Обаче Емили, изглежда, не забелязваше това. Усмивката й беше посърнала, изглеждаше смутена, разстроена и ядосана, и гневът й нарастваше с всяка изминала секунда.
— Направо ме вбесяваш — каза тя на съпруга си. — Казах как се чувствам и не съм лицемерка. И не обичам да ме изкарват такава.
Мъжът, който седеше срещу нея, отвърна:
— Имаш само един живот. И ако искаш да го изживееш с Барни, вместо с мен…
— Не искам. — Тя го изгледа свирепо.
— Тръгвам си — каза Барни и отвори вратата на апартамента. Работата беше безнадеждна.
— Почакайте — каза Палмър Елдрич. Той стана и тръгна след него. — Ще ви изпратя до долу.
Двамата излязоха в коридора и тръгнаха към стълбището.
— Не се предавайте — каза Палмър Елдрич. — Не забравяйте, че това е първият път, в който взимате Чю-Зет. Ще имате и други шансове. В края на краищата, ще се получи.
— Какво, по дяволите, е Чю-Зет? — попита Барни.
Някъде близо до него познат женски глас повтаряше:
— Барни Майерсън. Ела на себе си.
Някой го разтърсваше. Той примижа и се огледа. До него беше клекнала Ан Хоторн, ръката й лежеше върху рамото му.
— Е, как беше? Дойдох тук и отначало не можах да намеря никого, после попаднах на вас — всички седяхте в кръг, напълно безчувствени. Ами ако бях инспектор на ООН?
— Ти ме събуди — каза той на Ан, осъзнавайки какво е направила. Изпитваше огромно съжаление и разочарование. Така или иначе „пренасянето“ беше свършило и нищо не можеше да се направи. Но той изпитваше непреодолимо желание да опита отново, колкото се може по-бързо. Всичко останало беше несъществено, дори момичето, приведено над него и неподвижните му съжители, налягали по пода.
— Наистина ли беше толкова хубаво? — попита Ан и съучастнически докосна джоба на палтото си. — Той беше и при нашата землянка. Онзи белокос, огромен мъж със странните зъби и очи.
— Елдрич. Или негово изображение.
Ставите го боляха, сякаш с часове беше стоял в неудобна поза. Но когато видя часовника си, установи, че са изминали няколко секунди, най-много минута.
— Елдрич е навсякъде — каза той на Ан. — Дай ми своя Чю-Зет.
— Не.
Той сви рамене, опитвайки се да скрие разочарованието си, острото, почти физическо усещане за загуба. Е, Палмър Елдрич щеше да се върне. Той със сигурност знаеше какъв е ефектът от действието на неговия препарат. Вероятно щеше да се върне още същия ден.
— Разкажи ми — помоли Ан.
— Това е илюзорен свят, в който Елдрич заема ключовата позиция на божество — каза Барни. — Той ти дава шанс да извършиш това, което никога не си можел да направиш — пресъздава миналото такова, каквото би трябвало да бъде. Но това е трудно дори за него. Отнема време.
Той млъкна и започна да разтрива челото си.
— Искаш да кажеш, че той не може — и ти не можеш — просто с едно махване на ръката да получиш всичко? Както става в сънищата?
— Преживяването е коренно различно от сънищата.
„Много по-лошо от сън е — помисли си той. — По-скоро прилича на ад. Да, точно такъв трябва да е адът: вечен и неизменен.“ Само дето Елдрич смяташе, че с много търпение и усилия може да го промени.
— Ако се върнеш там… — започна Ан.
— „Ако“? — Барни я изгледа. — Аз съм длъжен да се върна. Не успях да постигна нищо този път.
„Може да ми се наложи да се връщам там стотици пъти“ — помисли си той.