— Мисля, че знам какво се е случило — каза Лео. — Добре, Ал, благодаря ти.
Той прекъсна връзката и си помисли: „Барни е попаднал под въздействието на Чю-Зет. Точно в момента, в който е седнал и е започнал да го дъвче. И това е бил краят, точно както стана с мен на Луната. Нашата тактика изискваше Барни да опита наркотика, и по този начин сме паднали право в мръсните, полумеханични ръце на Палмър. Щом веднъж наркотикът се е озовал в организма на Барни, сме изгубили. Защото по някакъв начин Елдрич контролира всички илюзорни светове, създадени чрез него. Аз знам — знам, — че този мерзавец е във всеки един от тези светове.
Фантастичните светове, които Чю-Зет създава, са в главата на Палмър Елдрич. Както можах лично да се убедя.
И бедата е, че щом веднъж се озовеш в един от тези светове, не можеш да се измъкнеш напълно. Той остава с теб, дори и да си мислиш, че си се освободил. Това е еднопосочна врата и доколкото знам, сега аз все още съм там.
Макар че това изглежда невъзможно. Във всеки случай е ясно колко съм изплашен, както забеляза Рони Фюгейт. Толкова ме е страх, че — и аз си го признах — съм готов да изоставя там Барни, както той изостави мен. А Барни просто е използвал способностите си на ясновидец и е видял всичко така, както аз го виждам сега, след като вече се е случило. Той е знаел предварително това, което аз научих, като го преживях. Нищо чудно, че не оправда надеждите ми.
Кой ще бъде следващата жертва? Аз, Барни, Феликс Блау, кой от нас ще бъде глътнат от Палмър? Защото за него ние сме просто плячка, която трябва да бъде изядена. Той е хищник, пристигнал от системата на Проксима, огромна уста, готова да ни погълне.
Но Палмър не е канибал. Защото аз знам, че той не е човек. Под кожата на Палмър Елдрич се крие нещо друго.“
Той нямаше идея какво е това нещо. Толкова много работи биха могли да се случат в безкрайните простори между Слънцето и Проксима, както на отиване, така и на връщане. „Може би е станало на отиване — помисли си Лео. — Може би той е ял проксимианци през всичките тези десет години и след като е облизал чинията, е поел по обратния път, за да се заеме с нас. Уф!“
Лео въздъхна. „Е — продължи размишленията си той, — остават ми още два часа независим живот, плюс времето, което отнема полетът до Марс. Може би десет часа живот, а после ще бъда погълнат. А този отвратителен наркотик вече се е разпространил из цялата колония.“ Представи си картина на безброй хора, затворени в илюзорните светове на Палмър, омотани в мрежите, които той е хвърлил върху тях. Как го наричаха будистите от ООН, начело с Хепбърн-Гилбърт? Майа. Воал от илюзии. „По дяволите!“ — помисли си той мрачно, докато протягаше ръка към бутона на интеркома, за да нареди да се подготви бърз кораб за полета. „Трябва да намеря и добър пилот — напомни си той, — напоследък много от автоматичните кацания завършиха с катастрофи. Нямам намерение да се разбия в някоя пустинна местност, особено пък на Марс.“
— Кой е най-добрият ни междупланетен пилот? — попита той мис Глийсън.
— Дон Дейвис — отвърна тя моментално. — Той има забележителни постижения в… знаете. Полетите му от Венера.
Тя предпочиташе да не споменава за Кен-Ди. Дори интеркомите можеха да бъдат подслушвани.
Десет минути по-късно всичко около полета бе уредено.
Лео Бълеро се облегна назад в креслото си и запали голяма зелена хаванска пура от онези, които бяха съхранявани вероятно много години в пълни с хелий кутии за пури. Пурата се оказа изсъхнала и ронлива и се разпадаше при допира със зъбите му. Той се почувства разочарован. „Изглеждаше толкова хубаво, толкова добре запазена в ковчега си. Е, човек никога в нищо не може да бъде сигурен. Докато не пробва.“
Вратата на кабинета се отвори. Влезе мис Глийсън с документите за полета.
Ръката, с която държеше книжата, беше изкуствена — той забеляза блясъка на метал и бързо вдигна глава към лицето й. „Неандерталски зъби — помисли си, забелязвайки огромните стоманени резци. — Връщане двеста хиляди години назад в миналото. Отвратително. И тези лещовидни очи без зеници, само някакъв тесен процеп. Производство на Лабораториите «Дженсън» в Чикаго.“
— Да те вземат дяволите, Елдрич — каза той.
— Аз съм също така и твоят пилот — обади се Палмър Елдрич от обвивката на мис Глийсън. — Освен това възнамерявах да те посрещна на Марс. Но това е твърде много за твърде кратко време.
— Дай ми документите, за да ги разпиша — каза Лео, протягайки ръка.
Изненадан, Палмър Елдрич попита: