— Ти все още възнамеряваш да летиш до Марс?
Явно не беше очаквал такова нещо.
— Да — каза Лео, чакайки търпеливо да получи документите.
„Достатъчно е веднъж да опиташ Чю-Зет — и с теб е свършено. Или поне така би се изразила онази догматична религиозна фанатичка Ан Хоторн — размишляваше Барни Майерсън. — Също като греха, това е състояние на робство. Като грехопадението. И изкушението е почти същото.
Но това, което не достига, е начинът, по който да се избавим. Нима ще трябва да летим до Проксима, за да го намерим? А може да не го намерим дори там. Възможно е да го няма никъде във вселената.“
Ан Хоторн се появи на вратата на стаята с предавателя.
— Всичко ли е наред с теб?
— Разбира се — отвърна Барни. — Знаеш ли, ние сами се набутахме в тази история. Никой не ни е карал да дъвчем Чю-Зет.
Той хвърли цигарата си на пода и я смачка с носа на обувката си.
— И ти няма да ми дадеш своята доза — добави той. Но Барни знаеше, че не Ан е тази, която не иска да му даде наркотика. Това беше Палмър Елдрич, действащ чрез нея, криещ се зад гърба й.
„Дори и да е така, пак мога да й взема наркотика“ — съобрази той.
— Стой — каза тя. По-точно то.
— Хей! — извика изненадано Норм Шайн, изскачайки иззад предавателя. — Какво правиш, Майерсън? Остави я…
Могъщата изкуствена ръка го отблъсна, металните пръсти го сграбчиха за врата, търсейки мястото, където могат да доведат до смъртта по най-ефективния начин. Но наркотикът вече беше в ръцете на Барни и тварта го пусна.
— Не прави това, Барни — изрече Ан спокойно. — Минало е твърде малко време след първата доза. Моля те.
Без да отговори, той тръгна към вратата на стаята си.
— Би ли направил едно нещо за мен? — извика тя подире му. — Раздели това парче на две и ми дай половинката. По този начин можем да бъдем заедно.
— Защо? — попита той.
— Може би ще успея да ти помогна, ако съм там.
— Мисля, че мога да се справя и сам — отвърна Барни.
„Само ако мога да се добера до Емили преди развода, преди да се появи Ричард Хнат… — помисли си той. — Както се случи първия път. Това е единственото място, където имам някакъв реален шанс. Ще опитвам отново и отново! Докато не успея!“
Той заключи вратата.
Докато дъвчеше Чю-Зет, се сети за Лео Бълеро. „Ти се измъкна — помисли си той. — Вероятно, защото Палмър Елдрич се е оказал по-слаб от теб. Или не? Може би Елдрич просто е отпуснал нишките ти, позволил ти е да се полюлееш? Можеше да долетиш тук и да ме спреш. А сега вече няма връщане. Дори Елдрич ме предупреди, говорейки чрез Ан Хоторн. Това е прекалено много дори за него, и сега какво? Нима съм се потопил толкова надълбоко, че съм се измъкнал дори от пределите на неговата власт? Където не може да отиде дори Палмър Елдрич, където не съществува нищо.
И разбира се, за мен няма връщане назад.“
Главата го заболя и той неволно затвори очи. Почувства се така, сякаш мозъкът му, жив и изплашен, започва да мърда. Усещането беше отвратително. „Променен метаболизъм — осъзна той. — Шок. Прости ми, мое тяло. Ще ми простиш ли?“
— Помощ — изрече Барни на глас.
— Ще ти помогна, ама друг път — изхриптя мъжки глас. — Какво трябва да направя, да те държа за ръката? Отвори очи или се махай оттук. Времето, прекарано на Марс, те е скапало окончателно. Дойде ми до гуша. Хайде!
— Млъкни — каза Барни. — Аз съм болен. Отидох твърде далече. Искаш да кажеш, че всичко, което можеш да направиш за мен, е да ми се накрещиш?
Той отвори очи и видя Лео Бълеро, който седеше зад огромното си бюро, облицовано с дъбово дърво.
— Слушай — каза Барни, — взимам Чю-Зет. Не мога да се спра. Ако не можеш да ми помогнеш, с мен е свършено.
Едва се държеше на краката си. Приближи се до най-близкото кресло и седна в него.
Лео го гледаше внимателно и пушеше пура.
— Все още взимаш Чю-Зет? — намръщи се той. — Та нали от две години…
— Забранен ли е?
— Да. Забранен е. Господи! Не знам дали си струва да разговарям с теб. Кой си ти, някакъв фантом от миналото?
— Нали чу какво ти казах? Аз взимам Чю-Зет.
Барни сви юмруци.
— Добре, добре. — Лео разтревожено издиша облак от тежък сив дим. — Не се вълнувай. По дяволите, аз също отидох напред и видях бъдещето, и това не ме уби. Освен това ти си ясновидец, за Бога, и трябва да си свикнал с тези неща. Във всеки случай… — Той се облегна назад в креслото, настани се по-удобно и преметна крак върху крак. — Аз видях онзи паметник, разбираш ли? Познай на кого беше. Мой.
Той погледна Барни и сви рамене.
— Не търся нищо тук, в това време — каза Барни. — Освен едно. Искам да си върна съпругата. Искам Емили.