Усещаше в себе си гняв и някаква нарастваща горчивина. Чувстваше се разочарован.
— Емили — кимна Лео и каза в интеркома: — Мис Глийсън, моля, нека никой не ни безпокои за известно време.
Той отново се вгледа внимателно в Барни.
— Онзи тип Хнат… Така ли му беше името? Полицията на ООН го прибра заедно с цялата организация на Елдрич. Разбираш ли, Хнат беше подписал договор с един от агентите на Елдрич. Предоставиха му възможност да избере — затвор или емиграция. Е, съгласен съм, че не беше особено честно предложение, но не обвинявай мен за това. Той емигрира.
— А тя?
— С нейния бизнес с грънците? Как би могла да прави грънци в землянките в марсианската пустиня? Естествено, че тя заряза оня боклук. Така че, както виждаш, ако беше изчакал…
— Ти наистина ли си Лео Бълеро? — попита Барни. — Или си Палмър Елдрич? А целият разговор е, за да се почувствам още по-зле… Така ли е?
Лео вдигна вежди и каза:
— Палмър Елдрич е мъртъв.
— Но това не е реалността, а е фантазия, предизвикана от наркотика. „Пренасяне“.
— Как да не е реалността, по дяволите? — зяпна го Лео. — А какво е според теб? Чуй ме! — Той ядосано посочи с пръст Барни. — В мен самия няма нищо нереално. Ти си проклет фантом, както самият ти каза, от миналото. Ти възприемаш ситуацията по напълно противоположен начин. Чуваш ли това?
Той удари с всичка сила бюрото.
— Ето го звукът, който издава реалността. И както ти казах, бившата ти съпруга и Хнат са разведени. Знам това, защото тя ни продава грънците си за миниатюризация. Всъщност, тя беше при Рони Фюгейт миналия четвъртък.
Той пушеше пурата си навъсено, продължавайки да гледа Барни.
— Тогава всичко, което трябва да направя — каза Барни, — е да я потърся.
Толкова беше просто.
— О, да — кимна Лео. — Само че има още нещо. Какво смяташ да правиш с Рони Фюгейт? Ти живееш с нея в този свят, който смяташ за нереален.
— След като вече са изминали две години? — попита Барни смаяно.
— А Емили знае това, защото откакто започна да продава грънците си на нас чрез Рони, двете станаха приятелки и си споделят всичко една на друга. Виж нещата от нейната гледна точка. Ако ти позволи да се върнеш при нея, Рони вероятно ще спре да одобрява грънците й за миниатюризиране. Това е риск, който съм сигурен, че Емили няма да поеме. Дали сме на Рони пълна свобода на действие, както на теб навремето.
— Емили никога не би поставила кариерата над личния си живот.
— Но ти го направи. Може би тя се е научила от теб. Във всеки случай, дори и без онзи Хнат, защо й е на Емили да се връща при теб? Тя има много успешна кариера, известна е из цялата планета и печели кожа след кожа… Искаш ли да чуеш истината? Тя получава всеки мъж, който си пожелае. По всяко време. Емили не се нуждае от теб, Барни. Погледни истината в очите. А и какво не ти достига с Рони? Честно казано, не бих имал нищо против…
— Мисля, че ти си Палмър Елдрич — каза Барни.
— Аз? — потупа се по гърдите Лео. — Барни, аз убих Елдрич. Ето защо ми построиха този паметник.
Говореше тихо и спокойно, но лицето му беше почервеняло.
— Случайно да имам стоманени зъби? Или изкуствена ръка? И очите ми…
Барни тръгна към вратата.
— Къде отиваш? — попита Лео.
— Знам — каза Барни, докато отваряше вратата, — че ако поговоря с Емили поне за няколко минути…
— Не, няма да успееш, приятелче — каза Лео и поклати решително глава.
Докато стоеше в коридора и чакаше асансьора, Барни си помисли: „Може би това наистина беше Лео. И може би всичко е истина.
Така че няма да се справя без помощта на Палмър Елдрич.
Ан беше права. Трябваше да й дам половината доза, а после да опитаме заедно. Ан, Палмър… това е едно и също, всичко това е той, творецът. Ето кой и какво е той — властелинът на тези светове. Ние, останалите, просто ги населяваме и когато той пожелае, също може да живее в тях. Той може да дръпне завесите, да се появи и да насочи действието в посоката, в която пожелае. Дори да стане който и да е от нас. Даже всички нас, ако пожелае. Той е безсмъртен, извън времето и извън всички останали измерения… той може да се появи дори в някой свят, в който е умрял.
Палмър Елдрич е тръгнал към Проксима като човек, а се е върнал като бог.“
Докато продължаваше да чака асансьора, Барни Майерсън изрече на глас:
— Палмър Елдрич, помогни ми. Върни ми съпругата.
Той се огледа. Наоколо нямаше никой, който да го чуе.
Асансьорът пристигна. Вратите се плъзнаха встрани. Вътре стояха четирима мъже и две жени.
И всеки от тях беше Палмър Елдрич. Както мъжете, така и жените. Изкуствени ръце, стоманени зъби… Бели коси и изпити лица с празни Дженсънови очи.