Той отново изчака. Този път получи отговор:
— Добре!
— Къде би искал да отидеш? — продължи той. — На Марс? Готов съм да се обзаложа, че там. Е, добре, тогава обратно на Тера.
— Не — отвърна Барни Майерсън. — Аз емигрирах доброволно. Дойде ми до гуша. Вече всичко свърши.
— Добре. Не на Тера. Нека да видим…
Той се замисли.
— Проксима. Никога не си виждал системата на Проксима и проксимианците. Аз съм мост, знаеш. Между двете системи. Те могат да идват тук, в Слънчевата система, чрез мен, когато си поискат, стига да им разреша. Но аз не им разрешавам. Макар че знаеш ли колко им се иска!
Той се изхили.
— Редят се на опашка. Както дечицата се редят в събота следобед за детско представление.
— Превърни ме в камък.
— Защо?
— Така няма да мога да чувствам — каза Барни Майерсън. — Никъде няма нищо, което да ми е интересно.
— Не искаш ли да станеш част от единен организъм заедно с мен?
Не последва отговор.
— Можеш да споделиш моите планове. Имам много, и са грандиозни — Лео е нищожен в сравнение с тях.
„Разбира се — помисли си той, — Лео скоро ще ме убие. Поне по мерките на реалността извън света на «пренасянето».“
— Ще те запозная с един от своите планове. От по-маловажните. Може и да те заинтригува.
— Съмнявам се — отвърна Барни.
— Смятам да стана планета.
Барни се разсмя.
— Мислиш ли, че това е смешно? — Обхвана го ярост.
— Мисля, че си луд — отвърна Барни. — Независимо дали си човек или същество от космическата бездна, ти си побъркан.
— Още не съм ти обяснил какво точно имам предвид — отвърна той с достойнство. — Исках да кажа, че смятам да стана всеки един от жителите на планетата. Знаеш ли коя планета имам предвид?
— Тера.
— По дяволите, не. Марс.
— Защо Марс?
— Защото Марс… — Той замълча, опитвайки се да намери подходящите думи. — Той е нов свят. Неразвит. Пълен с възможности. Смятам да бъда всеки от колонистите, който отива да живее там. Ще поведа тяхната цивилизация. Ще стана тяхната цивилизация.
Не получи отговор.
— Е, хайде. Кажи нещо.
— Как става така, че можеш да бъдеш толкова много неща, включително цяла планета, а аз не мога да стана дори табелка на стената на моя кабинет в „П. П. Макети“?
— Хм — отвърна той смутено. — Е, добре, добре. Ако искаш, можеш да бъдеш тази табелка. Какво ме интересува, по дяволите? Стани каквото щеш — ти взе наркотика, имаш право да бъдеш каквото си пожелаеш. Разбира се, няма да е реално. Това е истината. Ще ти разкрия най-голямата тайна: всичко това са халюцинации. Изглеждат като реалност само заради някои пророчески аспекти на преживяването, като в сънищата. Бил съм в милиони от тези така наречени „светове на пренасянето“, виждал съм ги всичките. И знаеш ли какво представляват? Нищо. Същото е като при лабораторния плъх, който получава отново и отново електрически импулси, възбуждащи определени участъци на мозъка му. Това е отвратително.
— Разбирам — каза Барни Майерсън.
— И въпреки че знаеш това, искаш да изживееш живота си в един от тях?
— Разбира се — отвърна Барни след кратък размисъл.
— Добре! Ще те превърна в камък и ще те сложа на брега на морето. Можеш да лежиш там и да слушаш вълните няколко милиона години. Това би трябвало да те задоволи.
„Проклет глупак — помисли си той с ярост. — Камък! Господи!“
— Мозъкът ми е промит, нали? — попита изведнъж Барни. За пръв път от началото на разговора в гласа му се долавяше силна нотка на съмнение. — Това ли искат проксимианците? За това ли са те изпратили тук?
— Никой не ме е изпращал. Появих се тук по собствена воля. По-добре е, отколкото да живееш в празната бездна между звездите. — Той се изхили. — А че мозъкът ти е промит, няма съмнение — нали искаш да си камък? Чуй ме, Майерсън, ти всъщност не искаш да си камък, нали? Всъщност това, което искаш, е да умреш.
— Да умра?
— Искаш да кажеш, че не го знаеше? — попита недоверчиво той. — О, стига!
— Не, не го знаех.
— Това е много лесно, Майерсън. Ще те пренеса в свят, в който ти ще бъдеш гниещ труп на куче в някоя канавка. Помисли си само какво облекчение ще бъде за теб. Ти ще се превърнеш в мен, Майерсън, и Лео ще те убие. Това мъртво куче, Майерсън, този труп в канавката.
„А аз ще продължа да живея — помисли си той. — Това ще бъде моят подарък за теб и не забравяй, че английската дума за «подарък»18 на немски означава отрова. Ще ти позволя да умреш вместо мен след няколко месеца и паметникът на «Сигма 14-Б» ще бъде построен, но аз ще продължавам да живея в твоето тяло. Когато се върнеш от Марс, за да постъпиш отново на работа в «П. П. Макети», това всъщност ще бъда аз. Така ще избегна гибелта, която ми е отредена.“