— Не.
— Защо?
Барни чувстваше огромна умора, но и някакво упорство.
— Животът ми означава твърде много за мен.
„Реших да спра с изкупването на вината — помисли си той. — Най-накрая.“
— Какво се случи с теб по време на „пренасянето“?
Барни се изправи на крака с огромно усилие.
— Няма да ти каже нищо — обади се Феликс Блау от вратата.
— Барни — каза Лео, — нямаме друг изход. Ще те измъкна от Марс, знаеш това. А кю-формата на епилепсията не е краят на…
— Губиш си времето — прекъсна го Феликс Блау и излезе в коридора. Там се спря и хвърли на Барни още един презрителен поглед. — Направи голяма грешка, като се довери на този тип.
— Той е прав, Лео — каза Барни.
— Никога няма да се измъкнеш от Марс — каза Лео. — Няма да си помръдна пръста да ти помогна да се върнеш на Земята. Каквото и да се случи оттук нататък.
— Знам.
— Обаче това изобщо не те вълнува. Ти смяташ да прекараш остатъка от живота си, дъвчейки този наркотик. — Лео го гледаше объркано.
— Напротив — отвърна Барни. — Никога вече няма да го опитам.
— Тогава какво смяташ да правиш?
— Ще живея тук — каза Барни. — Като колонист. Ще работя по градината си горе и ще върша всичко, което правят останалите.
Продължаваше да се чувства страшно уморен, гаденето също не отминаваше.
— Съжалявам — каза той.
— Аз също — отвърна Лео. — И не мога да те разбера.
Той погледна към Ан Хоторн, но не получи отговор и от нея, сви рамене и тръгна към вратата. Застана на прага и понечи да каже още нещо, но се отказа и си тръгна заедно с Феликс Блау. Барни слушаше шума от изкачването им по стълбичката към изхода на землянката, докато най-накрая настъпи тишина. Той отиде до мивката и си наля чаша вода.
След известно време Ан каза:
— А аз разбирам.
— Наистина ли?
Вкусът на водата беше приятен. Тя изми последните остатъци от Чю-Зет.
— Част от теб се е превърнала в Палмър Елдрич — каза тя. — И част от него се е превърнала в теб. Вие никога вече няма да можете да се отделите един от друг напълно. Винаги ще бъдете…
— Ти си се побъркала — каза той и се облегна на мивката от изтощение. Краката му все още едва го държаха.
— Елдрич получи от теб това, което искаше — каза Ан.
— Не — възрази той. — Защото се върнах твърде бързо. Трябваше да остана там още пет или десет минути. Когато Лео стреля втори път в този кораб, на него ще бъде Палмър Елдрич, а не аз.
„И именно затова няма защо да рискувам здравето си заради този необмислен, шантав и безнадежден план — помисли си той. — Този човек скоро ще бъде мъртъв… Или по-точно — това нещо.“
— Разбирам — каза Ан. — И ти сигурен ли си, че това бъдеще, което си видял набързо по време на „пренасянето“…
— Истинско е.
Защото по време на преживяването с наркотика той не беше напълно подвластен на нещата, които му се случваха.
Освен това имаше способности на ясновидец.
— И Палмър Елдрич също знае, че е истинско — каза Барни. — Той ще направи… прави всичко възможно, за да се измъкне. Но няма да успее. Не може.
„Или поне вероятно не може.“ Но това беше най-важната особеност на бъдещето: разнообразните, преплитащи се една с друга възможности. Той вече отдавна беше приел това за даденост и се бе научил интуитивно как да избира определени времеви линии. Затова и работеше при Лео.
— Но въпреки това Лео няма да направи нищо, за да ти помогне — каза Ан. — Няма да те вземе обратно на Земята. Нали разбираш колко сериозно е това? Разбрах по изражението на лицето му, че докато е жив, той няма…
— Земята — каза Барни. — Писнало ми е от нея.
Той също говореше сериозно, давайки си сметка какъв живот му предстои тук, на Марс.
Ако той беше достатъчно добър за Палмър Елдрич, щеше да е добър и за него. Защото Елдрич беше живял голям брой животи и независимо от това какъв беше — човек или някаква твар, — той притежаваше дълбока, истинска мъдрост. Сливането му с Елдрич по време на „пренасянето“ беше оставило дълбоки следи в Барни. Той усещаше, че носи в себе си частица от някакво всеобхващащо познание. Чудеше се дали и Елдрич не е получил нещо от него в замяна. „Дали съм знаел нещо, което е представлявало ценност за него? — запита се той. — Някакво предчувствие? Настроение, спомен или нещо друго?“
Добър въпрос. Барни реши, че отговорът е отрицателен. „Нашият противник — помисли си той — е нещо крайно отвратително и чуждо, което е овладяло един от членовете на расата ни по време на дългото пътуване между Тера и Проксима… Обаче въпреки това, то знаеше значително повече от мен за смисъла на нашия живот. Бродило е векове в празното пространство в очакване да срещне някоя форма на живот, която да овладее и в която да се превърне… Може би това е източникът на неговото познание — не опитът, а безкрайната самота. И в сравнение с него аз не знам нищо и не съм постигнал нищо.“