„Вече гледам на себе си — помисли си той — като на един от обитателите на това комунално жилище, за пълния ремонт на което ще е необходима петдесетгодишна непрекъсната ремонтна работа на специалисти.“
— Моята землянка — каза той — може да победи твоята землянка. Всеки ден от седмицата.
— А в неделя? Тогава може би два пъти?
— В неделя не ни е позволено. Тогава четем Светото писание.
— Не се шегувай с тези неща — изрече Ан тихо.
— Не се шегувам.
Наистина не се шегуваше, ни най-малко.
— Това, което каза по-рано за Палмър Елдрич…
— Исках да ти кажа само едно нещо — прекъсна я Барни. — Или най-много две. Първо, той — знаеш кого имам предвид — наистина съществува, наистина е тук. Макар и да не прилича на нашите представи и на това, с което сме се сблъсквали до момента… и вероятно не прилича на нищо, с което ще се сблъскаме оттук нататък. И второ…
Той се поколеба.
— Кажи го.
— Той не може да ни помогне особено много — каза Барни. — В някаква степен — вероятно да. Но той е тук с празни ръце и разтворени обятия. Той ни разбира и иска да ни помогне. Опитва се, но… това не е толкова просто. Не ме питай защо. Може би самият той не знае това. Може би той също е озадачен. Дори след цялото време, което е имал за размисъл.
„И цялото време, което ще има по-късно — помисли си Барни, — ако успее да се измъкне от Лео Бълеро. От човека Лео, който е един от нас. Дали Лео знае срещу какво се изправя? А дори и да знаеше… щеше ли да се откаже от плана си?“
Нямаше да се откаже. Като ясновидец, Барни можеше да види ясно това.
— Това, което е срещнало Елдрич и е проникнало в него — каза Ан, — и с което ние се сблъскахме, ни превъзхожда и както ти каза, ние не можем да го преценим или да разберем какво върши и към какво се стреми. То е мистерия отвъд нашите разбирания. Но аз знам, че ти грешиш, Барни. Нещо, което се явява пред нас с празни ръце и разтворени обятия, не може да е Бог. Това е същество, създадено от друго, по-съвършено от него същество, което е създало и всички нас. Бог не може да бъде създаден от някого и нищо не може да го озадачи.
— Аз усетих божественото в него — каза Барни. — То беше там.
„И особено в момента — помисли си той, — в който Елдрич ме подтикваше, опитваше се да ме накара да опитам.“
— Разбира се — каза Ан. — Мислех, че си разбрал защо е така. Той присъства във всеки от нас, а във висшите форми на живот, като тази, за която говорим, присъствието Му може да се усеща още по-силно. Но нека да ти разкажа моя виц за котката. Той е много кратък и простичък. Една жена поканила гости за вечеря, а на шкафа в кухнята сложила великолепно петфунтово парче месо, което чакало да бъде сготвено, докато домакинята си говорела с гостите във всекидневната, изпила няколко напитки и така нататък. Най-накрая тя се извинила на гостите и отишла в кухнята, за да сготви месото. Но него го нямало. А котката, домашният любимец, седяла в ъгъла и доволно се облизвала.
— Котката е изяла месото — каза Барни.
— Дали? Домакинята викнала гостите и те започнали да спорят. Месото го нямало, всичките пет фунта, а в кухнята седяла ситата и доволна котка. „Да претеглим котката“ — обадил се някой. Вече били подпийнали и идеята им харесала. Така че отишли в банята и претеглили котката на кантара. Оказало се, че тежи точно пет фунта. Всички видели това и един от гостите казал: „Добре, сега всичко е ясно. Месото е там.“ Те вече били сигурни, че са разбрали какво се е случило — разполагали с емпирично доказателство. После някой започнал да се съмнява и попитал: „Но къде е котката?“
— Вече съм слушал този виц — каза Барни — и не виждам връзката…
— Тази шега — прекъсна го Ан — е най-финият начин, по който съм виждала да се представя онтологичният проблем. Ако се замислиш…
— По дяволите! — възкликна той раздразнено. — Котката тежи пет фунта. Това са глупости — не може да е изяла месото, ако кантарът е верен.
— Спомни си за виното и нафората — каза Ан спокойно.
Той се вторачи в нея. Започна да схваща идеята й.
— Да — продължи тя. — Котката не е месото. Но котката би могла да бъде проява на формата, която е приело месото в този момент. Ключовата дума тук е глаголът „е“. Не ни казвай, Барни, че това, което е завладяло Палмър Елдрич е Бог, защото ти не Го познаваш толкова добре. Но този форма на живот от междузвездното пространство вероятно — също като нас — е създадена по Негов образ и подобие. Начин, който Той е избрал, за да се яви пред нас. Ако картата не е територията, то и грънчарят не е грънците. Така че остави настрана онтологията, Барни, не казвай какво е Той.