— Няма много за разказване. Без съмнение онази безбожница Сюзън им е помогнала. Познавали са най-подробно къщата. Съвзех се с тампон хлороформ в устата, но не знам колко време съм била упоена. Когато се съвзех, видях един мъж до леглото, друг тъкмо вадеше някакъв пакет от куфара на сина ми, а останалите вещи бяха пръснати и разхвърляни по пода. Скочих и успях да го хвана, преди да избяга.
— Поели сте голям риск — вметна инспекторът.
— Държах го здраво, но той ме блъсна, а другият трябва да ме е ударил, защото не помня нищо повече. Мери, прислужничката, чула шума и се развикала за помощ през прозореца, което довело полицията, но престъпниците ги нямало.
— Какво са взели?
— Май не липсва нещо важно, сандъците на сина ми не съдържаха ценни вещи.
— Оставили ли са някаква следа.
— Успяла съм да изтръгна лист хартия от мъжа, когото бях сграбчила. Намерих го после смачкан на пода, почеркът е на сина ми.
— Значи не е нещо ценно — рече инспекторът. — Ако това е била целта на крадците…
— Точно така — рече Холмс. — Ясно е като бял ден. Все пак любопитно ми е да го погледна.
Инспекторът измъкна от бележника си старателно сгънат лист.
— Никога не пропускам нещо, колкото и маловажно да е — заяви той с приповдигнат тон. — И вас съветвам така да правите, господин Холмс. За двайсет и пет години практика съм си научил уроците. Винаги може да има отпечатъци от пръсти или нещо друго.
Холмс разглеждаше листа.
— Какво ще кажете за това, инспекторе?
— Доколкото мога да преценя, става дума за края на някакъв странен роман.
— Положително за това става дума — каза Холмс. — Видели сте номера, отбелязан в горния край на страницата, двеста четирийсет и пета. А къде са останалите двеста четирийсет и четири?
— Ами сигурно крадците са ги взели. Дано поне да ги прочетат.
— Доста озадачаващо е да проникнеш с взлом, за да откраднеш разни писания. Това не ви ли навежда на нещо, инспекторе?
— Да, сър. Предполагам, че в бързината са грабнали първото, което им е попаднало. Пожелавам им успех с плячката.
— Защо са се захванали с вещите на сина ми? — попита госпожа Мабърли.
— Като не са намерили нищо ценно на долния етаж, опитали са си късмета горе. Аз поне така виждам нещата. Вие какво ще кажете, господин Холмс?
— Трябва да помисля, инспекторе. Ела до прозореца, Уотсън.
Застанахме до светлината и той прочете написаното. Започваше от средата на изречението и гласеше следното:
… лицето му кървеше от раните и ударите, но те бяха нищо в сравнение с разбитото му сърце. Гледаше прекрасния й лик. Беше готов да жертва живота си за този лик, който сега наблюдаваше агонията и унижението му. Тя се усмихна. О, небеса! Когато вдигна очи към нея, демонична усмивка играеше на леденото й лице. Тогава любовта умря и се роди омразата. Трябва да живееш за нещо. И щом не е заради целувката ти, любима, ще бъде, за да те погубя, за да бъда отмъстен.
— Интересен граматичен обрат — отбеляза Холмс с усмивка, докато връщаше листа на инспектора. — Забелязахте ли как „той“ се заменя от „аз“. Авторът е бил толкова погълнат от историята си, че в кулминационния момент напълно се е вживял в своя герой.
— На мен ми звучи мъгляво и безсмислено — обяви инспекторът, докато прибираше листа обратно в тефтера си. — Какво? Да не би да си тръгвате, господин Холмс?
— След като случаят е в толкова способни ръце, аз, разбира се, нямам повече работа тук. Между другото, госпожо Мабърли, не споменахте ли, че ви се иска да попътувате?
— Винаги съм мечтала за това, господин Холмс.
— А къде бихте отишли: Кайро, Мадейра, Ривиерата?
— О! Ако имах средства, бих обиколила света.
— Околосветско пътуване — звучи чудесно! Е, приятен ден. Довечера ще ви изпратя телеграма.
Докато излизахме, видях как инспекторът се усмихна и поклати глава „Тези умници не са съвсем наред с главата“ — красноречиво казваше изразът му.
— Е, Уотсън, малкото ни пътуване наближава края си — каза Холмс, когато отново се потопихме в глъчката на Централен Лондон. — Време е да разрешим случая и най-добре ще е да дойдеш с мен. По-сигурно е, когато имаш работа с жени като Исидора Клайн, да водиш и свидетел.
Наехме карета и се отправихме към площад „Гросвенор“. Холмс, както бе потънал в мислите си, неочаквано се сепна.
— Между другото, Уотсън, предполагам, че вече всичко ти е ясно?
— Не, май не е така. Мога само да предполагам, че отиваме при дамата, която стои зад цялата афера.
— Точно така! Нима обаче името Исидора Клайн не ти говори нищо? Беше най-прославяната красавица. Нямаше съперничка. Във вените й тече чистата испанска кръв на могъщите конквистадори. Предците й управляват Пернамбуко от поколения. Омъжила се е за захарен магнат, възрастен немец на име Клайн, и не след дълго се превръща не просто в най-богатата, но и в най-красива вдовица, която светът е познавал. Следва авантюристичен период, в който тя се отдава на задоволяване на многобройните си прищевки. Сменя няколко любовници, сред които и Дъглас Мабърли, един от най-способните мъже в Лондон. За нея това е поредната авантюра, но Дъглас категорично не е салонен лъв. Силен и горд мъж, той се е отдал изцяло и е очаквал в замяна същото. Напълно в традицията на la belle dame sans merci1 от романите тя скоро се отегчава. И понеже словесните аргументи не се оказват достатъчно убедителни, тя намира друг начин да му покаже, че връзката им е приключена.