— Той е описал това в книгата си…
— А, ето че събра мозайката. Научих, че се кани да се омъжва за младия херцог на Ломонд, който кажи-речи може да й бъде син. И ако нейно височество майка му проявява снизходителност към възрастта й, публичният скандал е съвсем друго нещо. Затова е било толкова наложително… А! Ето че пристигнахме!
Спряхме пред една от най-елегантните сгради в Уест енд. Изпънат лакей взе визитните ни картички, после ни ги върна и заяви, че дамата не е у дома.
— Тогава ще я почакаме — бодро заяви Холмс.
Лакеят сякаш се смути.
— Няма я вкъщи, означава, че я няма за вас — каза той.
— Чудесно — отвърна Холмс. — В такъв случай няма да се налага да чакаме. Моля, предайте тази бележка на дамата — той написа няколко думи на лист от бележника си и го подаде на лакея.
— Какво написа? — попитах го.
— О, просто: „А можеше да е полицията.“ Мисля, че сега ще ни приеме.
Така и стана, при това с изумителна бързина. Минута по-късно се озовахме в просторна и пищно подредена гостна, излязла сякаш от „1001 нощ“. Всичко тънеше в сумрак, само тук-там розови лампи хвърляха слаба светлина. Когато видях ламата, разбрах, че и за най-бляскавата красота настъпва време, когато приглушеното осветление е желателно. С влизането ни тя се изправи от канапето. Беше висока, с царствена осанка и изящно лице, напомнящо маска. Черните й испански очи хвърляха убийствени искри.
— Как смеете да се натрапвате по този начин. И какво е това скандално съобщение? — попита тя, размахвайки бележката.
— Нямам какво да обяснявам, госпожо. Достатъчно уважавам интелигентността ви, за да го правя. Макар че, признавам, напоследък започнах да се съмнявам в нея.
— И какво ви подтикна към това, сър?
— Предположението, че наетите от вас биячи ще ме сплашат и ще ме принудят да изоставя случая. С професия като моята се захващат хора, които опасността привлича. Тъкмо вие ме принудихте още по-сериозно да се захвана със случая на младия Мабърли.
— Не разбирам за какво говорите. Какво общо мога да имам аз с наемни биячи?
Холмс се извърна отегчено.
— Да, госпожо, надцених интелигентността ви. Довиждане!
— Чакайте! Къде отивате?
— В Скотланд ярд.
Още не бяхме прекосили стаята, когато тя се втурна и хвана Холмс за ръката. Стоманената й хладина за миг се превърна в кадифена ведрост.
— Моля седнете, господа, за да изясним този случай. Ще бъда откровена с вас, господин Холмс, вие сте истински джентълмен, женската интуиция ми го подсказа. Ще ви се доверя като на приятел.
— Не мога да обещая, че ще сторя същото, госпожо. Аз не съм законът, но представлявам справедливостта, доколкото позволяват скромните ми възможности. Готов съм да ви изслушам и след това да ви кажа как възнамерявам да постъпя.
— Наистина доста глупаво беше от моя страна да заплашвам смел мъж като вас.
— Истински глупавото, госпожо, е, че сте потърсили услугите на банда престъпници, които могат да ви изнудват или предадат.
— О, не съм толкова наивна. Обещах ви да бъда откровена. Никой освен Барни Стокдейл и жена му Сюзън не знае по чия заръка действа — тя се усмихна и с очарователно доверителен тон добави: — Колкото до тях, е, това не е първият път…
— Разбирам. Изпитали сте ги преди това.
— Те са обучени хрътки и действат безшумно.
— Подобни хрътки рано или късно отхапват ръката, която ги храни. За този обир ще бъдат арестувани. Полицията е по петите им.
— Ще си получат заслуженото. За това им се плаща. Моето име няма да се спомене във връзка с тази история.
— Освен ако аз не го съобщя.
— Но няма да го направите. Вие сте джентълмен. Това е женска тайна.
— Най-важното е да върнете ръкописа.
Тя избухна в мелодичен смях, после отиде до камината и разбърка с ръжена изстиналата пепел.
— За това ли става дума? — попита с предизвикателна усмивка.