Образуванието беше колосално, високо няколкостотин метра. По долната половина минаваше път, достигащ до мост с четвъртит купол с открити страни.
— Атлас… — промълви Джак.
Градът беше наистина великолепен.
Навремето сигурно бе изглеждал още по-внушително — извисяващ се град върху огромна скала. До деня на най-големият потоп в историята.
Отляво Джак видя нещо, което нямаше място тук.
Останки от крушение, лежащи килнати в основата на древния град.
Останки от самолет.
Беше cтapa машина от 60-те, DC-З или може би "Боинг 707". Приличаше на товарен самолет и след годините на морското дъно беше покрит с корали и раковини. Явно се беше разбил много отдавна и бе довлечен тук от течението.
Джак отново се обърна напред към невероятния потънал град. Погледът му откри малък мост в средата на долния склон.
— „На моста трябва да преминеш през сребърните му пазители…“ — каза той.
Алойзиъс пък не можеше да откъсне поглед от армията бронзови фигури, която блокираше пътя им.
— Статуи? — каза той. — Само това ли са пазителите на това място? Очаквах нещо по-…натруфено.
И тогава статуите се раздвижиха.
Ченето на Алойзиъс увисна.
— Ох, да си го начукам… — изпъшка той, вдигна харпуна си и стреля.
ТУЛЕ
ТУЛЕ
В Исландия Пух и Стреч чуха стрелбата преди да стигнат края на ледения булевард.
Техният тунел си имаше отличителна черта — таванът и подът му бяха от каменни ковчези… които очевидно се бяха отворили в някакъв момент преди пристигането им. Това означаваше, че трябваше да вървят по тесните плочи между ковчезите.
— Тези неща са ужасно много… — разтревожено каза Мечо Пух.
При звука на стрелбата двамата се затичаха и накрая излязоха от булеварда и се озоваха в горната част на огромен град с формата на фуния, която се забиваше в земята.
Гледката беше страхотна.
Исландският мраз беше образувал скреж, който покриваше всичко, така че целият град блещукаше в бяло.
Заскрежени постройки се притискаха една в друга покрай широк спирален път, който се спускаше по наклонените стени. После пътят излизаше от сградите и пресичаше централната бездна по тесен мост, в средата на който имаше четвъртит купол с открити страни.
Виковете и стрелбата идваха от кардинал Мендоса и трима швейцарски гвардейци, които стояха пред купола на моста.
3ад Мендоса и хората му, блокирайки пътя за бягство и изпълвайки главния път през подземния град, имаше същинска армия от безлики бронзови автомати, идентични с онези, които Пух и Стреч бяха видели в Долния свят.
Бронзовите фигури стояха като безмълвни статуи по спиралния път, подредени в идеални редици.
На всеки няколко минути цялата армия правеше една-единствена крачка напред и ехото от стъпките им отекваше в грамадната пещера.
Един швейцарски гвардеец стреля по тях, но куршумите му отскочиха безвредно от металните тела и минута по-късно армията направи поредната неумолима крачка напред.
— Стотици са — промълви Стреч.
Пух обаче гледаше моста.
— Не мисля, че те са истинският проблем.
РА (ИЗГЛЕД ПРЕЗ ДЖУНГЛАТА)
БЛИЗЪК ПЛАН (ИЗГЛЕД ПРЕЗ ДЖУНГЛАТА)
РА
Мей, Никой и Йоланте стояха в края на техния тунел в джунглите на Венецуела, също замръзнали в шок.
Златният булевард беше свършил в основата на колосална планина тепуи, която хвърляше върху тях плътна сянка.
Изгубеният град Ра се издигаше пред тях.
Ел Дорадо.
Градът беше построен на четири широки стъпаловидни нива, изсечени в полегатия долен склон на тепуи.
През тези нива минаваше една-единствена улица, която вървеше на зигзаг и ги свързваше. Целият град беше погълнат от джунглата — скрит от дървета, мъх, кал и лиани.
Като структура не представляваше нещо забележително. Беше нисък и широк, с приблизително квадратна форма. Нямаше високи кули или крепостни стени. Всъщност към зигзагообразната му улица се отваряха само стотина врати. Като „град" бе малко невзрачен.
С изключение на едно нещо.
Всяка повърхност беше направена от злато.
Не само паважът на улицата. А всяка стена, всяко стълбище, всичко.
Никой ахна.