След десетина минути тичане стигнаха до висок бастион със зъбери, надвиснал над моста. Там пътят им по покривите свърши.
Сега под тях започваше мостът — дълъг сто метра, с открития купол в средата, където Мендоса и тримата швейцарски гвардейци стояха като попаднали в капан животни.
Но мостът нямаше покрив, по който Пух и Стреч да подминат гората от бронзови фигури, събрали се на тази половина от него.
— Добре — каза Мечо Пух. — Това беше отгоре. Къде е долният път?
— Ето там. — Стреч посочи.
Мечо Пух проследи ръката му.
— О, майтапиш се.
— Това е единственият начин.
— Да, за кльощав израелец — каза Пух. — Подобни маршрути не са предвидени за тлъсти араби като мен.
Стреч се усмихна мрачно.
— Стига, приятелю, можеш да го направиш.
След минута двамата се спускаха по бастиона, незабелязани от бронзовите фигури, като използваха неравната каменна повърхност, за да намерят опора.
Но когато се изравниха с моста, продължиха надолу и стигнаха до носещата решетъчна конструкция под него.
Долният път.
И тъй, увиснали от моста, високо над бездънната пропаст, държейки се само на ръце, Мечо Пух и Стреч продължиха напред, под бронзовите фигури, докато не стигнаха до купола и — за oгpoмнa изненада на кардинал Мендоса и тримата му гвардейци — се качиха на моста.
— Какво по… — ахна Мендоса.
— Трябвало е да си приготвиш домашното, кардинале — каза Стреч, пристъпи към него и грабна Меча oт ръцете му. — Сега ние трябва да ви оправяме кашата. Пух, готов ли си?
Значително по-тежкият Пух, който още се мъчеше да си поеме дъх след изморителния преход под мocтa, извади два арабски ножа oт колана си.
— По-готов от това няма накъде.
Стреч погледна четирите сребърни статуи под купола. Бяха напълно неподвижни — засега.
Стиснал Екскалибур с две ръце и с верния си приятел Мечо Пух до себе си, Стреч влезе в открития купол и сребърните статуи пристъпиха напред.
Веднага щом влезе в зашеметяващо високия купол, Стреч усети, че с меча става нещо.
Той започна леко да вибрира в ръцете му и да се затопля. Топлината се излъчваше от блестящото острие.
Първият сребрист пазител замахна с убийствени нокти към него — и те изсвистяха, разсичайки въздуха.
Стреч приклекна и заби легендарния меч право в гърдите на противника си.
Вместо да отскочи от металното тяло, както бяха направили куршумите на Мендоса, горещото острие се заби дълбоко в сребристия автомат и човекоподобното нещо замръзна за момент… и се строполи.
Но другите трима още бяха в играта и се втурнаха напред с вдигнати нокти.
В този момент се включи Мечо Пух и ножовете му проблеснаха и парираха със звън смъртоносните удари, като не позволиха на ноктите да достигнат до Стреч.
Това позволи на Стреч да се обърне и да убие втори противник — отсече му главата, — а после и трети със силен удар в гърба, докато Мечо Пух му отвличаше вниманието.
Но четирима срещу двама винаги е трудна битка и докато Мечо Пух помагаше на Стреч да се справят с третия сребърен пазител, последният замахна и удари Стреч в гърба.
— А-а-ах — извика Стреч, докато падаше към ръба на купола… и изпусна Екскалибур.
Сребърният пазител застана над него и вдигна ръка, за да нанесе последния удар… и в същия миг Мечо Пух се плъзна между краката му, грабна Меча и замахна странично, като съсече коленете му.
Сребърното нещо тупна на пода до Стреч. Но беше все още „живо“ и продължи да се опитва да го убие. Замахваше към Стреч, като го пропускаше на сантиметри, докато Мечо Пух не го изрита в гърба и не го запрати през ръба на мocтa в бездната.
И изведнъж всичко приключи.
Двамата приятели лежаха под купола на високия каменен мост — Стреч окървавен, Мечо Пух сграбчил Екскалибур.
Кардинал Мендоса ги зяпаше шокиран.
— Стреч — каза Мечо Пух. — Добре ли си?
Стреч изстена мъчително.
— Аз… добре съм. Върви. Трябва да занесеш меча до хранилището.
Мечо Пух скочи на крака.
— Ти! — извика той на Мендоса. — Тъй като спасихме безполезния ти живот, помогни на приятеля ми! Пренеси го през моста и се погрижи за раната му, докато аз заредя меча в хранилището.
Онемелият Мендоса кимна.
Мечо Пух забърза по моста и по стръмната стълба, изсечена в отсрещната стена. Тя го отведе до малък корниз, където зееше каменен отвор — входът към хранилището в сърцето на тайния град Туле.