Нищо не помръдваше с изключение на отделни водорасли, които се полюшваха на течението.
И изведнъж… движение.
При потъналите останки на самолета, който лежеше в основата на гигантския град с форма на пясъчен часовник, с обърнат нагоре нос.
Нещо изхвърча от него — бързо и отвесно, устремено като ракета към повърхността. Нещо като спасителен сал с двама души, вкопчили се в него — Джак Уест-младши и Алойзиъс Найт.
Когато Сфинкса прекъсна въздуха им, на Джак и Алойзиъс им остана време да си поемат още веднъж дъх.
Нямаше начин да стигнат до повърхността с тази глътка въздух. Тя беше прекалено далече, на четирийсет и пет метра.
Джак посочи останките на самолета и заплува към тях. Алойзиъс не разбираше какво е намислил, но поради липса на по-добър план го последва.
Имаха късмет, че самолетът е стар, помисли си Джак, когато стигна до предната врата на боинга, отвори я и отчаяно заплува вътре.
По-новите самолети използваха сгъстен азот и въглероден двуокис за спасителните пързалки, но старите като този 707 използваха сгъстен въздух.
И вътре в потъналия самолет, с пламнали от недостиг на кислород дробове, Джак издърпа плътно навитата спасителна пързалка от отделението й над вратата и дръпна връвта за задействане.
Пързалката моментално се напълни с въздух и се превърна в спасителен сал.
Джак веднага долепи устни около клапана за надуване и пое огромна глътка въздух.
После се дръпна, за да направи място на Алойзиъс.
След това изчакаха известно време, като се редуваха да дишат от пързалката — за всеки случай, ако Сфинкса беше оставил хора, които да ги довършат, ако се появят на повърхността.
Минаха трийсет минути.
Джак реши, че са чакали достатъчно, и направи знак на Алойзиъс да се хване за спасителната пързалка.
После посочи нагоре.
Алойзиъс кимна. Разбра какво означава знакът му.
Джак избута пързалката/сал през вратата на самолета и тя се понесе устремно нагоре към повърхността.
Джак и Алойзиъс останаха вкопчени в нея, докато тя се носеше с феноменална скорост нагоре. Издишаха, докато се издигат — стандартната предпазна мярка на водолазите, за да предпазят дробовете си от пръсване, когато въздухът в тях се разшири от разликата в налягането.
После спасителният сал изскочи на повърхността и Джак и Алойзиъс бяха изхвърлени на два метра над него, преди да цопнат обратно в морето.
Светложълтите скали на мароканския бряг се издигаха над тях. Имението на Сфинкса беше кацнало на една от тях до древния морски фар.
Джак се огледа за яхтата на Сфинкса, но не я видя. Беше изчезнала.
И тoгaвa гласът на Алби експлодира в ухото му.
— Джак! Пух! Стреч! Всички! Намерете Лили! Намерете я веднага! Ще я убият! Трябва да я убият в ритуала при Олтара на космоса, защото тя е Оракулът!
Намериха малка моторница на кея под имението на Сфинкса и я подкараха с пълна скорост през Гибралтарския проток.
Когато след деветдесет минути стигнаха при Скалата, Алойзиъс посочи.
— Там!
Множество трупове лежаха до отцепеното военно пристанище на източната страна на Скалата — трупове на морски пехотинци.
Джак видя тунела в края на пристанището и се втурна в него.
— Чакай! Не знаеш какво има вътре… — извика Алойзиъс, докато тичаше след него.
След минути двамата се озоваха в жертвената зала.
Тя беше празна. Е, празна откъм живот.
Тялото на Орландо лежеше на пода. Гърдите му представляваха кървава каша, устата му беше широко отворена, а свирепите му очи се взираха невиждащо. Наблизо лежаха надупчени от куршуми телата на двама от морските му пехотинци.
В средата на залата Джак видя правоъгълния церемониален басейн в пода със златната порта върху него.
Втурна се натам, следван от Алойзиъс.
— Господи… — ахна Алойзиъс, когато видя какво има в басейна.
— Лили… — тихо промълви Джак. — Не…
След като церемонията беше приключила и тялото бе потънало изцяло, някой явно беше хвърлил в басейна щипка прах, защото под решетките на златната порта той представляваше сиво-черен камък.
Джак видя набузниците на Шлема на Хадес да се подават над повърхността на втвърдения течен камък в единия край на басейна.
Видя Боздугана, стърчащ от жлеб в портата в другия край.
А в средата, точно там, където би трябвало да е сърцето на церемониалната жертва, беше Екскалибур, забит в камъка, след като се беше втвърдил.
Мечът в скалата.
Ужасно петно кръв мърсеше златния процеп, от който стърчеше Мечът. Артериалната кръв от сърцето на Лили явно беше пръснала като фонтан, когато Мечът се беше забил в него.