Клозетът беше целият в прах и паяжини. От него се излизаше през дървена врата, която беше заключена.
— Тук никой не е влизал от години — прошепна Джак.
После отиде до вратата. Беше заключена с катинар от другата страна.
Ръждивите cтapи панти обаче бяха от тази cтpaнa и не им оказаха сериозна съпротива. След секунди вратата беше отворена и Джак и Лили забързаха в мрака на Галерия дел Академия.
Водени от лъчите на фенерите, те бързаха през смълчаните коридори на долното ниво на Академията, като минаваха покрай кабинети и складове, недостъпни за публиката. Накрая стигнаха до главното хранилище на музея.
Докато всичко дотук беше старо — дървени врати, олющени стени, изтъркани подове, — това място беше модерно.
Блестяща стоманена врата с цифрово заключване пазеше хранилището.
Джак използва скрамблер да преодолее защитата и след малко тежката врата се отвори с дълбок стон.
Разбира се, в хранилището цареше пълен мрак, но щом Джак и Лили влязоха, лъчите на фенерите им осветиха централния подиум в помещението.
Джак беше виждал репродукции стотици пъти, но оригиналът го накара да ахне.
Витрувианският човек.
От Леонардо да Винчи.
Прочутата фигура на гол мъж с дълга до раменете коса, застанал с разперени ръце и крака в две позиции едновременно, докосвайки страните на квадрат и кръг. Избледнелият кафяв пергамент, върху който беше направена скицата, беше прочут почти като самото изображение.
Джак го беше виждал само веднъж при едно от редките публични изложения, но бе забравил колко е малък. Подобно на повечето хора, той го беше виждал безброй пъти като плакат, но оригиналът изобщо не можеше да се мери с размерите на постер. Великият Леонардо беше нарисувал скицата си на парче пергамент, малко по-голямо от съвременен лист А4.
Разбира се, пеpгаментът беше поставен в рамка с бронирано стъкло, дебела и с размерите на малък плакат.
— Предполагам, че не пропуска и ултравиолетови лъчи — каза Лили. — За да предпази изображението от избледняване.
В хранилището имаше и други артефакти — древногръцко механично устройство, подобно на секстант, нагръдник на римски центурион и най-поразителното — сива статуя в естествен ръст на мъж с ръце зад гърба и обърнато нагоре лице, изкривено като в писък от болка.
До стената имаше три големи метални шкафа с широки тесни чекмеджета от онези, в които музеите пазят скици и пергаменти.
Джак бързо отвори всичките, като преглеждаше пергаментите в тях под лъча на фенерчето си.
Видя скици и рисунки, на които би завидял всеки музей — арабски математически формули, шумерски глинени таблички, дори звездна карта върху папирус с надпис на латински MAGNUM VIAM PORTAE QVINQVE.
— „Петте порти на големия лабиринт“ — преведе Джак. — Интересно.
Лили отиде до втория шкаф и последва примера му.
— Намерих го! — възбудено прошепна тя, когато стигна до третото чекмедже.
Джак отиде при нея и погледна съдържанието на чекмеджето.
Беше класически отпечатък — тънък лист, който е бил поставен върху триъгълната плоча и после някой е търкал енергично с въглен по него, при което надписът върху камъка се е прехвърлил върху хартията — бели знаци на черен фон.
Джак и Лили виждаха пред себе си цялата плоча:
Погледът на Джак се насочи към долния десен ъгъл на триъгълното изображение, което липсваше на самата плоча. Там също имаше надпис на Словото на Тот.
— Какво пише? — попита той. — Нещо за третия град ли е?
Лили погледна знаците.
— Да, но… о…
— Какво? — тревожно попита Джак.
— Пише:
Лили се обърна към Джак.
— Орландо каза, че веднага тръгва за първия град, Туле. Не знам какво ще се случи, но ако отвори Туле, той ще задейства и Ра и Атлас.
— Лошо — каза Джак.
— Не — разнесе се дълбок глас от мрака зад тях. — Изобщо не е лошо, пети най-велики боецо.
Джак и Лили рязко се обърнаха.
Изобщо не ги бяха чули да влизат в хранилището.
Петима мъже с раса с качулки стояха спокойно зад тях, блокирайки изхода.
Расата им бяха поразителни — бели отвън и кървавочервени отвътре, поне при качулките. Петимата носеха също на вратовете си богато украсени верижки със странни висулки от бронз и стъкло.