Лили наведе срамежливо глава.
— Да, но честно, наистина ли мислиш, че мога да го направя? Има много физика и химия, а не си падам особено по тях.
— Виж — каза Никой и изведнъж стана сериозен. — Никога не казвай това. Всеки може да научи всичко. Някои просто се нуждаят от повече време в сравнение с другите. Освен това имаш нещо повече от физиката и химията, което ще те направи страхотен лекар.
— Какво?
— Сърцето ти.
— Сърцето ми ли?
— Лили — каза Никой, — татко ти те обича повече от самия живот. И страшно се гордее с теб. Но знаеш ли с какво се гордее най-много?
— С какво?
— Вярно, имаш дарбата да четеш онзи древен език и тъй нататък. Но това не е единственото у Лили Уест. Изобщо даже. Джак веднъж ми каза, че в теб има нещо, нещо сладко и нежно, което никога не иска да види как угасва. Така де, виж се само — говориш, че искаш да ставаш доктор и да помагаш на хората. Сигурен съм, че много ще се зарадва да го чуе.
Лили погледна към другите студенти в бара, които пиеха, викаха и си прекарваха чудесно.
— Той ме е направил такава — каза тя. — Когато бях малка, може би на седем, и живеех в Кения, едно момиче, Кими, имаше парти за рождения си ден. Живееше в една от съседните ферми. Покани ме, но аз казах на татко, че не искам да ходя, защото Кими нямаше приятели. Не исках да ходя на рождения ден на дете, с което не дружи никой.
Никой я изчака да продължи.
— Никога няма да забравя какво ми каза той. Беше много строг. „И точно затова ще отидеш, млада госпожице. Как според теб ще се почувства Кими, ако никой не отиде на партито й? Може би това е нейният начин да се опита да се сприятелите“. Така че отидох и когато видях как на лицето на Кими цъфна огромна усмивка, разбрах. Татко ме научи да ме е грижа за чувствата на другите.
— Татко ти е проницателен тип — каза Никой. — Знаеш ли какво? Той има усмивка, запазена единствено за теб. Сигурно не я забелязваш, но всички останали я виждаме. Онази специална усмивка, която бащите имат за дъщерите си…
— Ей, дядка! — Някой перна грубо Никой по тила, от което той си разля питието.
Лили и Никой се обърнаха стреснато.
Над тях се извисяваше абсолютен великан в екип на отбора на Алабама. Личеше си, че е футболист. Поне сто и двайсет килограма, бръсната глава, жестоки очи.
Срита стола на Никой и продължи:
— Остави младите мацки на младите пичове като нас, а?
Група фенове се разкискаха зад него.
— Браво, Травис — обади се някой.
— Само така — съгласи се друг.
Никой се изправи. Бавно. И каза:
— Момченце. Наистина ли искаш да играем грубо?
Футболистът се извисяваше цяла глава над него, трийсет години по-млад и четирийсет кила по-тежък.
— Начукай си го, дядка — каза той, като на всяка дума смушкваше с пръст Никой в гърдите.
При последното смушкване Никой направи нещо много бързо и изведнъж огромният футболист се озова на колене, с притисната в мокрия от бира под глава и с вдигната и извита дясна ръка. Никой държеше здраво китката му с едната си ръка, а с крак натискаше главата му в пода.
— Oyyy! — изрева младокът. — Мамка му! Пусни ме! Оууу!
Никой не помръдна.
— Младежо — каза спокойно. — Току-що прекъсна много приятната ми вечеря с дъщерятa на мой добър приятел. Ще се извиниш ли?
— Из-з-звинявай… — изкряка футболистът.
— Дадох ти шанс да се махнеш — каза Никой. — Но ти не го направи.
Футболистът изпъшка oт болка.
— Голямо момче като теб има много сила — каза Никой. — Но с голямата сила върви и голяма отговорност тя да се използва мъдро, а не егоистично. Така ли е?
Футболистът изпъшка утвърдително.
— Как се казваш?
— Травис. Травис Джонсън.
— Ще играеш ли утре, Травис? — попитa Никой.
Едрият футболист закима енергично.
— Не, няма — каза Никой и рязко изви китката му, колкото да разтегне сухожилието. — Когато аз играех футбол в колежа, ни учеха да се държим учтиво с всички. Бъди по-учтив в бъдеще, Травис.
И след това, пред шокираните погледи на Травис Джонсън и приятелите му, Никой спокойно изведе Лили от внезапно притихналия бар.
ЧЕТВЪРТО ПРЕСЛЕДВАНЕ
КОНФРОНТАЦИЯТА В ЛОНДОН
ЛОНДОН, АНГЛИЯ
26 НОЕМВРИ, 06:00