— А останалите талоиди? — попита Замбендорф. — Какво ще стане с тях?
Жиро изненадано сви вежди.
— Положението им няма да бъде по-различно, отколкото е било винаги…
— Експлоатирани от собствените си управници — допълни Замбендорф. — Роби на един феодален ред, който не им дава никаква възможност за развитие. Държани преднамерено в невежество и подхранвани с предразсъдъци, защото познанието е несъвместимо със сляпото покорство и атмосферата на страх, върху които се крепи системата. Това ли искате да увековечите?
— Що за приказки са това? — избухна внезапно Лихърни. — По дяволите, в края на краищата те са само едни машини. Ти ги изкара почти човеци.
Замбендорф дълго гледа чашата си. В това беше цялата работа — талоидите бяха човеци. Той не знаеше с какво точно, но го чувстваше всеки път, когато разговаряше с тях. Фразите, които се появяваха на екрана на транслатора, можеше да са недодялани и почти несвързани, но това беше резултат от несъвършенството на комуникационното средство, не на съществата, с които се осъществяваше връзката. Тромавият поток от думи не предаваше и не можеше да предаде богатството и дълбочината на качествата, значенията, чувствата и възприятията, които Замбендорф по някакъв начин усещаше, че съставляват света на талоидите, видян през собствените им очи, така, както не можеше да предаде човешкия свят, видян през човешките очи. И двата свята бяха илюзии, създадени от фотоните, звуковите вълни и, другите видове първични сензорни дразнители, които се преработваха в абстрактни символи, и чрез две форми на нервна система, едната биохимична, другата — холоптронна, се превръщаха в съзнателно възприемани взаимодействия на хора, места и вещи. Като външна реалност хората, местата и вещите съществуваха единствено като голи скелети, върху които съзнанието проектираше обвивка, форма, топлина, цвят и други атрибути, създадени от самото него. Така всяко от двете съзнания беше създало своя илюзорен свят върху минимум обща действителност, за да го приспособи към собствените си, определени от културното развитие очаквания, и то по такъв начин, че като цяло да бъде достатъчно действителен за своя създател. Замбендорф, илюзионистът, можеше да разбира това напълно. Но той, това също разбираше напълно, никога нямаше да успее да предаде своите схващания на тримата мъже, които седяха с него в салона на ръководителя на „Орион“.
— Да допуснем, че откажа да се забърквам в това — каза накрая той, като погледна към тях. — Тогава какво?
— Това отказ ли е? — попита го Лихърни.
— Не. Просто съм любопитен. — Отговори Ланг.
— Ние ще се справим някак си, вее едно дали с твоето съдействие или без него… Но от твоя страна няма да е много умно. Хората, които те изпратиха тук с цената на значителни разходи, ще останат доста разочаровани. А те наистина имат огромно влияние върху информационните средства…
Ланг поклати бавно глава и зацъка.
— Може да се окаже, че за теб, стари друже, това ще е краят на пътя. А това би било неприятно, нали?
25
Гойдеруч, старейшината на Ксерксеон, стоеше с Каскуден, селския молител, пред групата възрастни робосъщества и наблюдаваше загрижено как колоната на кралската конница бавно се изнизва на площада. Войниците и конете бяха покрити с прах и изглеждаха така като че са яздили от Пергасос, без да спират, което показваше, че работата е спешна. Флагът, носен от един от ездачите, беше на капитан Хоразорго, който преди повече от пет сияния беше минал през Ксерксеон, преследвайки разбойника Дорнвалд, Докаралия Небесните дракони… На Хоразорго му липсваше едната ръка, а едното му око беше закрито, забеляза Гойдеруч, когато предните ездачи прекосиха площада и спряха пред него. Синхронизиращия му осцилатор пропусна един импулс. Може би жалката банда на Дорнвалд е била само за да примами кралските войници в клопката на по-големи сили някъде из Мераказин. Ако е било така, дали Хоразорго не е изтълкувал готовността на Гойдеруч да посочи посоката, в която бяха тръгнали разбойниците, като доказателство за участието на селото в някакъв заговор и сега не се връща да търси възмездие? Страхът, който Гойдеруч долавяше зад себе си, показваше, че не само той мисли така.
— Създателят да пази краля — извика Хоразорго.
— Така да бъде — отвърнаха покорно селяните.