Говорителката отпусна листа и като се усмихна отново, заключи от екрана:
— Не е ли чудесно — изпращате своя собствен талоид, където си поискате, и наблюдавате света през неговите очи. Може би един ден това ще стане обичайният начин за изследване на повърхността на Титан, без да е необходим скафандър… а може би и на други места. Кой знае? Каквото и да стане, сигурна съм, че ни очакват още по-вълнуващи събития.
Тя остави листа настрана.
— А сега от Титан да се прехвърлим в Сидней, където един млад човек на име Клайв Дръмонд се кани да… Прайс спря записа.
— Има още — каза Маси. — Но мисля, че схвана главното.
Замбендорф объркано гледаше, празния екран.
— Откога се прави това? — прошепна той.
— От около три седмици — отговори му Маси. Дотогава информационните средства не бяха развивали така систематично темата за същността на талоидите.
— Така че няма съмнение, че е преднамерено?
— Никакво.
— А този Конлън от НАСО и който и да е от тия, с които работи? — попита Замбендорф. — Щом имаш пряка връзка, те трябва да знаят, че това, което се поднася на публиката, е боклук. Сигурно си им казал… Не могат ли да направят нещо?
— Опитват се — каза Маси, после сви рамене. — Ти знаеш как става.
Замбендорф поклати глава.
— Лихърни, Ланг, — всички те… те са знаели. Даже когато правеха предложенията, те са знаели, че нещата се изопачават. Въпреки че без съмнение рано или късно щях да разбера.
— Може би са били сигурни, че ще успеят да те накарат да се примириш, ако просто ти предложат нещо достатъчно приемливо — каза Прайс. — Това е напълно в техния стил.
— Съвпада с начина им на мислене — съгласи се Маси. Замбендорф бавно закрачи между двете редици легла и се обърна, като стигна отсрещната стена.
— И така, какво значи всичко това? — попита той. — Какво се крие зад него? Имате ли някаква хипотеза?
— Е, не мисля, че това е нещо кой знае колко ново — отговори Маси. — Но първата стъпка за превръщането на една държава в колония, която да бъде експлоатирана, винаги е била дехуманизирането на населението й в очите на собствените граждани и…
Сигналът на персоналния комуникатор на Замбендорф го прекъсна.
— Извинете ме — каза Замбендорф, като извади апарата от джоба си и го включи.
На миниатюрния екран се появи лицето на Ото Абакоян, който се обаждаше от помещенията на екипа.
— Да, Ото — отзова се Замбендорф.
Тази фраза означаваше, че не е сам.
— Може ли за минута?
— Говори.
— Хм, знаеш ли къде е Джо? Трябва да говоря с него.
— Боя се, че не.
— Нямаш ли представа къде може да е отишъл?
— Не, съжалявам.
— По дяволите. Лошо, а? Прати го тук, ако го видиш. Трябва да говорим с него. Така става ли?
— Ако го видя, ще го пратя.
— Добре.
Замбендорф се намръщи за секунда. Абакоян не се интересуваше къде се намира Джо Фелбърг. Репликите му бяха построени според един магически код, в който формата на всяка фраза — въпросителна или изявителна — заедно с първата буква, придобиваха азбучен характер. Това, което Замбендорф разчете, беше КМЛТ СПШН и означаваше „Камелот. Спешно.“ Абакоян му казваше, че по линията се е получило нещо от Артур, което не търпи забавяне. Маси и Прайс се спогледаха многозначително. Те също бяха магове.
Замбендорф изгледа единия, после другия и прехапа устната си в колебание. Бяха ли вече двамата с Маси на еднакви позиции? Сега, когато Маси му се беше доверил, той дължеше ли му същото? Инстинктът му го подтикваше да заздрави съюза, но житейският му опит го караше да бъде предпазлив.
После забеляза, че същият въпрос е изписан и на лицето на Маси. Различията между тях бяха дреболия в сравнение с нещата, които вече ги свързваха. Замбендорф трябваше да даде някакъв осезаем знак, че чувства същото. Той погледна към екрана на комуникатора в ръката си.
— Аз съм с Джери Маси и Върнън Прайс — каза той. — Случиха се много неща, дълго е да ти разказвам сега. Но можеш да говориш открито, Ото. Екипът ни току-що се увеличи с двама души.
Изненадата по лицето на Абакоян се задържа само за част от секундата. Беше свикнал да се приспособява към всяка ситуация бързо и без да задава въпроси.
— Обадиха се Артур и Галилео — каза той. — Лоши новини, наистина лоши новини. Маси зяпна невярващо.
— Артур, талоидът? Но как? Къде си…
— О, ние също имаме самостоятелна комуникационна линия, за която ти не знаеш — отвърна му Замбендорф. После погледна отново към екрана.