Какво означаваше това? Дали не беше знак за Грурк да се изкачи на върха или пък предупреждение да се върне обратно? Дали щеше да рискува да бъде наказан за самонадеяно нахалство, ако тръгнеше напред, или за непокорство и страх, ако тръгнеше обратно? За миг му се поиска брат му Тирг да е с него — богохулник или не, нечестивият начин на спорене на Тирг можеше да се окаже полезен в ситуация като тази. А после Грурк си спомни за известието, което беше получил по времето, когато беше принуден да напусне Ксерксеон — скоро щеше да му бъде показан пътят, който по волята на Създателя трябваше да следва. Пътищата на Създателя понякога бяха неведоми и заобиколни, но никога измамни и променливи.
Така че сега изглежда беше настъпил мигът.
Със смесено чувство на удивление, трепет и вълнение, нарастващо с всяка крачка, Грурк смушка коня си в посоката, която следваше, и пое нагоре. Когато равнинната местност отстъпи на стръмни ледени чукари и насечени скали, той спря до планинския шубрак, израсъл до един поток, слезе от коня и завърза животното за решетката на подпората на тръбопровода, минаващ край няколко тръбни навивачки, и пеша се закатери към мистичната светлина, която го мамеше от върха.
— И така, Джери какво смята, че може да направи? — попита Замбендорф.
Върнън Прайс сви рамене от мястото си в другия край на кабината.
— Още не знае. Какво можеш да направиш ти? Може би да разкажеш на колкото е възможно повече талоиди какво се крие зад всичко това и защо… Тогава сигурно много от тях ще поумнеят достатъчно, за да смъкнат управниците, които са се споразумели с Жиро. С две думи — ще ги просвещаваш, предполагам.
Замбендорф поклати глава.
— Това не е достатъчно, Върнън. Няма да свърши работа.
Прайс се размърда притеснено, сякаш дълбоко в себе си е бил убеден в същото.
— Защо смяташ така? — попита вее пак той.
— Защото талоидите твърде много приличат на хората — те вярват в това, в което искат да вярват, и затварят очите си за това, в което не искат да вярват. Те имат нужда да живеят с мисълта, че светът е такъв, какъвто искат да бъде, защото да се признае истината, че не е такъв, би било твърде неудобно. Така че те продължават да се преструват, защото това ги кара да се чувстват по-добре. Прайс се намръщи за момент.
— Не съм сигурен, че виждам връзката.
— Когато огледаш вождовете, които хората следват и на които се подчиняват сляпо, какво забелязваш? В повечето, случаи едва ли можеш да кажеш, че вождовете са такива заради някаква особена надареност или способност, нали — оказва се, че повечето от тях в действителност не са чак толкова големи умници. В много случаи единственото изключително нещо в тях е неестествената им наивност и невероятната им способност да се самоизмамват. Но хората не забелязват това. Образът на вожда, който е изграден в съзнанието, на последователите му, е нещо съвсем различно. Личността, която следват, е илюзия, създадена от собственото им въображение, и те могат да я свържат с всеки, който се изправи и поеме тази роля. Единственото нещо, което се иска от един вожд, е да има дързостта да се изправи пред тях и да им каже, че притежава това, което търсят. Те ще му повярват, защото имат нужда от това.
— Те имат нужда да вярват, че са в сигурни ръце — каза Прайс, схванал същината. — Истината не е най-важното. Най-важното е да бъдат сигурни.
Изглежда не за пръв път чуваше подобни неща.
— Или поне да имат илюзията за сигурност — съгласи се Замбендорф. — Ако просто си знаят мястото и правят каквото им се каже, животът е лек и приятен. За да бъдат сигурни, те имат нужда от своите авторитети. Без тях са загубени — отчаяни, безпомощни и потиснати. Те говорят за това, че трябва да бъдат свободни, но мисълта за действителна свобода ги ужасява. Те не знаят какво да правят с нея… поне докато след време се научат.
Той вдигна глава и погледна Прайс.
— И точно затова е безсмислено да се опитваш да им обясниш, че са подведени. Даже и да се отърват днес от някой, който ги предава, утре те ще тръгнат като стадо след някой друг, точно толкова лош, а много вероятно и по-лош. Те няма да са научили нищо.