Или поне Тирг беше вярвал, че ще бъде така.
Но Носещият цвете го беше измамил и беше злоупотребил с доверието му. Всички обещания и уверения се бяха оказали толкова неискрени и егоистични, колкото и ловката риторика на някой опитен прокурор в съда на Върховния съвет. Изглежда силата на разума в края на краищата не беше толкова всеобща, може би сред световете отвъд небето тя беше толкова рядко явление, колкото Клейпур сред другите управници на Робия, а царството на разума — такава малка частица от вселената, каквато беше Картогия от Робия. Тирг трябваше да признае, че не познава, природен закон, според който трябваше да бъде другояче. Следователно, каза си той донякъде за утешение, може би бъркаше, като смяташе, че е измамен, защото понятието „измама“ сигурно беше субективно — израз на ограниченията, които мнозинството от робосъществата налагаха върху желателното в едно робообщество поведение, оценявано през погледа на робосъществата на основата на тяхното възпитание и опит. Не можеше да съществува закон, който да наложи същите или даже подобни етични закони на същества от други светове. Така че никакво необоримо доказателство не можеше да накара Тирг да заключи, че Носещият цвете преднамерено го е измамил — просто поведението на Тирг според лумианските стандарти може да е изглеждало безнадеждно наивно и детинско. Тази мисъл обаче не го накара да се чувствува кой знае колко по-добре. Той все още беше дълбоко разочарован.
Те изкачиха няколкото ниски стъпала към задната веранда на основната сграда и тъкмо щяха да влязат в коридора към Заседателната зала, когато часовоят на един от страничните входове отвори портата, за да пропусне пратеник на кон. Ездачът прекоси в галоп двора и спря под верандата. Клейпур, който се готвеше да прекрачи прага, погледна през рамо, после се обърна и следван от Дорнвалд, се запъти към стълбите, а придружителите се отдръпваха, за да им направят път.
— Говори — каза Клейпур на пратеника. — Какви новини носиш?
— Вести от генерал Йемблайен — отговори пратеникът, като изговаряше бързо и развълнувано думите. — Васкорианците преминаха нашата граница и напредват към Менасим.
Между останалите на верандата се понесе тревожно шушукане.
— Колко са и как са въоръжени? — попита рязко Дорнвалд. — Имаше ли сражение? Къде, колко са загубите ни? В какво състояние е войската на Йемблайен?
Пратеникът поклати глава.
— Простете, сър, но вие не ме разбрахте. Нямаше никакво сражение. Генерал Йемблайен ги пропусна да минат свободно. Те доброволно приеха да се движат под наш ескорт и миролюбиво идват към Менасим, водени от своя проповедник Езимбиал.
— Езимбиал… ги води миролюбиво? — зяпна Клейпур с недоверие. — Да не си се насмукал с ураниеви соли, пратенико?
— Истина е, истина е — настоя пратеникът. — Те са завладени от нова вяра, която отрича войната и убийството. Говорят за картогианците като за братя и отиват в лагера на лумианците да им върнат оръжията. Васкорианците казват, че повече нямат нужда от тях.
Лицето на Дорнвалд стана мрачно.
— Те напредват към Менасим със своите лумиански оръжия? Това е някаква хитрина! Йемблайен трябва да е полудял!
— Васкорианците предадоха оръжията си на ескорта и не са въоръжени.
Клейпур зяпна няколко секунди, после безпомощно поклати глава.
— Нова вяра?… Отрича войната? Откъде дойде това? Знаеш ли нещо повече?
— Васкорианците говорят за някакъв светец, наричат го Просветителя, който бил спуснат по техните места от светещи небесни ангели, за да проповядва на света заповедите на Създателя — отговори пратеникът. — Дошъл е с ученици, някои от които са бивши кроаксиански войници от кавалерията, други са от Ксерксеон, там цялото село е приело новата вяра. Най-добрият му ученик е един разкаял се, викат му Покръстения, по-рано е бил капитан Хоразорго от кроаксианската кралска гвардия.
Дорнвалд ахна.
— Хоразорго покръстен? Що за чудотворец е този Просветител?
— Васкорианците наистина говореха за някакви чудеса, станали по същото време, когато се е появил Просветителят — каза пратеникът. — За горящи в небето огньове, разтапящи се скали, врящи потоци, издигащи се във въздуха предмети и свещени дракони, носещи светещи ангели свише.
При споменаването на драконите в очите на Дорнвалд внезапно затрептяха пламъчета.