— Ммм… жалко — измърмори Замбендорф. После гласът му се оживи.
— Както и да е, няма значение. Мисля, че доказахме, че нашето тайно оръжие е достатъчно, за да преминем към следващата фаза.
— Каква следваща фаза? Мислех, че това е всичко. Друидите няма да създават повече главоболия, Артур е доволен от този изход. Какво повече искаш?
— Всичко е много добре, съгласен съм, но имам лични сметки да уреждам с тоя приятел Каспър, с Дан Лихърни и с ония добри люде на Земята, които смятаха, че аз съм поредната марионетка, която могат да купят — каза Замбендорф.
— Това, което видя, е само генералната репетиция, Джери. Истинският спектакъл сега започва.
— Карл — обади се Маси с нотки на подозрение и уплаха в гласа. — За какво говориш?
— Това ще бъде най-опустошителното оръжие след водородната бомба — каза Замбендорф с въодушевление. — Първо Мойсей, после ескадрон от падуанската кавалерия, след това цяло талоидски село… а сега — цяло племе. Като лавина, такова нещо никога не си виждал.
— И?
— Остава да вкараме в чувала цялата падуанска армия, която точно сега се придвижва към Генуа, а после да пренесем всичко това в самата Падуа и да го стоварим в задния двор на Хенри! — възкликна Замбендорф, като се заливаше от смях. — Представи си целият падуански народ, а по-късно може би — и цял Титан, да обяснят на Лихърни къде да завре военната си помощ. Каква добра възможност да го зачукаме на ДЖЕСЕК, на Рамелсън, на политиците — на всички!
— Но… но ти нямаш достатъчно хора, за да направиш нещо подобно — възрази Маси.
— Какво значи „нямаш достатъчно хора“? Имаме Мойсей, лорд Нелсън с неговата кавалерия, цяло село… а сега и не знам колко хиляди друиди от последното попълнение. Казах ти, Джери, това е като лавина.
— Да, знам, но имах предвид, че разполагате само с един дванадесетместен флайър. Нямаш възможността достатъчно бързо да прехвърлиш в Падуа толкова талоиди, колкото са необходими за една истинска революция. Разбираш, ли какво искам да кажа? Трябва ти определена критична маса. Иначе всичко пропада.
— О, за всичко сме помислили — отвърна бодро Замбендорф. — Веднага щом… Телма го прекъсна.
— Карл, не се задълбочавай повече. Джери още не знае за това. Нямах възможност да…
— За какво да знам? — попита настояващо Маси.
Някъде дълбоко в него едно вледеняващо чувство му подсказваше, че това, от което най-много се беше страхувал, се сбъдва.
— Няма и да искаш да знаеш — отговори му Телма. Защо просто не…
— Искам да знам. Какво става? Какво е това, за което още не си имала възможност да ми кажеш?…
— Танго бейкър две до Контрола, операциите по излитането — извършени, контрол на управление на нула-три-пет. Имам четиринадесет на бета-седем и коридор шест-шест. Минавам на локално.
— Роджър, Танго бейкър две. Вектор на управление — потвърден, делта-повторителят показва зелено. Контролът от „Орион“ се прекъсва. Лек път.
— Роджър, край.
Анди Шварц, командир на совалката, която току-що се беше отделила от „Орион“, провери още веднъж приборите и се отпусна на, седалката. Полетът беше на автоматичен режим с курс седемдесет градуса на изток, право към базата в Падуа, и се извършваше за доставяне на голям товар материали и машини. На борда нямаше пътници освен двамата войници от специалните части, които поради административна грешка бяха пропуснали полета си и сега пътуваха с тях, за да се присъединят към частта си.
Повечето от войниците, които Шварц и екипажът му бяха превозили до повърхността, по-късно бяха изпратени като инструктори да обучават падуанците да боравят с оръжието. Базата в Падуа се състоеше само от две-три шатри и няколко транспортьора, разположени в една изолирана местност сред хълмовете, доста отдалечена от града. Явно падуанските управници не бяха разкрили пред населението съществуването на базата — положение, коренно различно от това в Генуа. Даже армията на Падуа не беше посветена в тайната — обикновените войници се обучаваха от неголяма група падуански инструктори, единствените фактически, които се бяха срещали с представителите на Земята. Шварц не знаеше какво да мисли за всичко това.
— Докараха ли вече момичета в база Падуа? — попита небрежно от съседната седалка вторият пилот.
— Никакъв шанс, Кланси.
— Май трябва да си дадеш почивка, Кланси — обади се Майк Глауцен, бордният инженер, от мястото си зад тях. — Четох някъде, че въздържането от време на време е полезно за здравето.
— Бейкър има нужда от нещо, дето е полезно за здравето — измърмори Ханк Фрейзър, като подаваше команди на пулта под дисплеите пред мястото на офицера за свръзка встрани от Глауцен.