— Май ти прави удоволствие да даваш извънреден караул, Салакар — измърмори Моксеф. — Спокойното съзерцаване на пустинята сам в ранно сияние ли те привлича толкова? И като си помисля, никога не съм допускал, че си такава поетична душа.
— Ръждива чума да я вземе тая пустиня! — избълва Салакар. — Три пъти съм я минавал досега и всеки път става двойно по-широка.
— По-вероятно духът ти спада двойно.
— Явно твоят организъм не се влияе от тая горещина — каза Салакар.
— Приятно сухо и освежително след омаломощаващия влажен въздух на Кроаксия — съгласи се Моксеф.
— По дяволите! Собственото ти признание те лишава от единственото извинение, което ти е останало, за непоносимия ти нрав.
— По-добре си запази яда за картогианците — посъветва го Моксеф.
— Убеден съм, че посрещаш сраженията така, както се радваш на горещината на пустинята. Сигурно умираш от удоволствие, като дишаш тоя силициев карбид и като ти дават едно ведро метан на сияние да си доливаш разтворите и да отмиваш мръсотията, дето излиза от свръзките ти?
— Е, както винаги, много хленчиш, Салакар.
— А такива като тебе пък не се оплакват достатъчно. Един роб би ли търпял да го малтретират така? О, не! Но аз съм тоя, дето много се оплаква. О, да! Нямаш ли никакво желание да отстояваш правата си на свободно същество?
— Трябва ли да ти напомням, че армията е нашият закон, Салакар? Къде си чул пехотинец да търси правата си?
— А защо не? — попита Салакар. — Казват, че в Картогия властта се осъществява от мнозинството и не се влияе нито от силата на оръжието, нито от благородническия произход — достоен за подражание пример. Защо тогава, питам аз, да не бъде така и в армията? — Ти се шегуваш!
— Не е така. Тоя въпрос занимава мисълта ми от много сияния. Ще се обединим, Моксеф, за да се противопоставим с колективна сила и ще предложим услугите си и верността си само срещу честни и разумни условия, определени с договор. За да се бием, ще изискваме благоприятно числено превъзходство, две към едно или още по-голямо, поне умерено меко време и гарантирана минимална компенсация при бедна плячка. Ще бъдат определени почивки на половин и четвърт сияние, едно сияние на всеки шест ще бъде обявено за сияние без бойни действия, а от населението ще бъде събиран данък за мир, за да получаваме заплатите си по време на безработица.
— О, тогава животът на пехотинеца ще бъде толкова блажен! А имаш ли намерение да прочетеш прокламацията си лично на нашия крал Ескендером, и на неговия съд. Може да ти се усмихне щастието, Салакар. Няма съмнение, че всички ние ще те споменаваме и ще си спомняме за теб с най-добри чувства.
— Засрами се, ти, който можеш без стеснение да говориш по такъв долен начин. Ще вземеш ли своя дял от придобивките, които бихме могли да постигнем? О, да — несъмнено! Но да дадеш в замяна своя принос за нашата кауза? О, не — немислимо! Това не е ли…
Салакар спря да говори и вдигна глава напред, където беше настъпила някаква суматоха. Миг по-късно колоната спря.
— Какво, да му го…
— Пустинята се надига! — възкликна Моксеф.
— Буря ли е? — извика някой напред.
— Бурята не изглежда така — изкрещя друг.
— Да не е някаква хитрост на картогианците?
— Пустинята ври! Гори!
— И около нас, в капан сме!
Стена от дим и пламъци беше пресякла пътя на колоната и за секунда се издигна нагоре и закри небето отпред, а отгоре, върху надвисналите вляво и вдясно склонове, се спуснаха завеси от блещукаща виолетова светлина и заградиха челото на колоната.
— АЗ СЪМ ПРОСВЕТИТЕЛЯТ, КОГОТО СЪЗДАТЕЛЯТ ИЗПРАТИ ПРИ ВАС — прогърмя глас, който сякаш идваше отвсякъде и ечеше сред околните хълмове. — ВОЙНИЦИ НА КРОАКСИЯ, ХВЪРЛЕТЕ ОРЪЖИЯТА, ЗАЩОТО ТОЙ Е КАЗАЛ: „НЕ УБИВАЙ“.
— Разгърнете се за отбрана! Разпръснете се! — извика един офицер на кон, като галопираше обратно край колоната. — Пехотата да се прикрие. Кавалерията — на фланговете. Затворете колите.
— Рота А — при ония скали. Рота Б — в дерето. Рота В — след мен — извика сержант Берголод.
Отпред и отзад офицерите започнаха да издават команди и за секунди колоната се разпадна на тичащи във всички посоки тела. Салакар се намери заедно с Моксеф и още неколцина, залегнал зад някакви скали. Той надникна иззад камъка и видя, че сред сияйната светлина високо горе се бяха появили облечени в бяло фигури — неуловими, танцуващи, ефирни, като че лишени от физическо съдържание фигури. Те сякаш се приближаваха надолу по склона.
Един от войниците до него опря не много плътно хвъргачката на рамото си, стреля и от отката се претъркулна назад. Накъсан залп долетя от една група до тях и за секунди цялата колона откри стрелба. Обзет от ужаса, сграбчил всички, Салакар се прицели в две от облечените в бели роби фигури, притисна здраво хвъргачката до рамото си, както го бяха учили, и натисна лостчето за стрелба. Хвъргачката се разтресе… но без никакъв резултат, въпреки че Салакар се беше прицелил точно в приближаващите Се фигури. Той прокара отчаяно ръка по оръжието открай докрай, като опипа всеки инч от него, а фигурите продължаваха да се движат напред.