След като се беше консултирал с Джо Фелбърг и Анди Шварц, командира на взетия неофициално на заем ландър на НАСО, Замбендорф се беше съгласил, че спускането с парашут над застроения район на Падуа е прекалено рисковано за всички, какво ли остава за неопитните талоиди, и се беше отказал от първоначалния си план да повтори спектакъла, разигран толкова успешно в пустинята пред армията на Хенри. Вместо това Клариса и Абакоян бяха закарали Мойсей на едно място извън града, откъдето пеша щеше да влезе в метрополията и щеше да започне да проповядва Откровението по време на най-голямото оживление на централния пазар. При подаване на сигнал от предавателя на Мойсей ландърът щеше да се спусне тържествено в сърцето на града сред светлини, гласове и специални ефекти и от него щеше да дебаркира подготвената за случая небесна трупа, състояща се от лорд Нелсън и подкрепление друиди. Резултатът щеше да бъде светкавично приемане на новата вяра от падуанците, беше решил самоуверено Замбендорф. Хенри щеше да бъде свален, Генуа щеше да бъде спасена, бъдещето на талоидите — осигурено, а войната срещу безскрупулните земни магнати и политици — спечелена. Това беше едно от качествата на Замбендорф като водач — и източник на най-големите проблеми, които възникваха при работа с него — той правеше всичко да изглежда твърде лесно.
Последните събития обаче предизвикваха у Абакоян лоши предчувствия. Първо, преди около двадесет и четири часа Маси се беше обадил от „Орион“ и беше съобщил, че Каспър Ланг по всяка вероятност ще използва някаква уловка, за да накара Замбендорф да се откаже от намерението си да повтори спектакъла от пустинята над Падуа.
Няколко часа по-късно Ланг действително им беше отправил високопарно предупреждение, съдържащо всичко, за което Маси беше споменал. Докато слушаше, Замбендорф беше положил отчаяни, но не съвсем резултатни усилия да скрие тревогата си и беше смутолевил, че се нуждае от време, за да премисли отново цялата ситуация. После, като се превиваше от смях след прекъсването на връзката с Ланг, той се обърна ликуващо към екипа:
— Това означава, че сме пред последното препятствие! Благодарение на Маси сме изблъфирали блъфьорите със собствения им блъф. Ланг и останалите ще си седят в „Орион“ и ще чакат да се върнем, а през това време ние ще прелетим до града. Такова нещо те няма да очакват!
Ентусиазмът му се беше предал на хората от екипажа на ландъра на НАСО, които постепенно бяха спечелени, и от магнетизма му, и от разкритията за мисията на „Орион“ и истинската й цел. Екипът се беше увеличил с още четирима души и беше решен да осъществи последната фаза от операцията, с което задачата щеше да бъде изпълнена. Ситуацията едва ли можеше да бъде по-благоприятна. Тя фактически беше прекалено благоприятна. Всичко вървеше прекалено добре, помисли си Абакоян. Дълбоко някъде в цялата заплетена история се криеше нещо, което не прилягаше съвсем — нещо, все още твърде неуловимо, за да го осъзнае, но инстинктът му го беше открил. Преди двадесет години Абакоян беше разбрал опасността от прекалената самоувереност — някакво предчувствие му казваше, че след толкова време най-после беше дошъл ред и на Замбендорф да получи същия урок.
От командното табло внезапно се разнесе сигнално писукане, а на един от дисплеите започна да светва и да гасне светлинният сигнал. На седалката до него Клариса се наведе да изключи звука, после натисна бутона на пулта пред себе си и прие информацията, която се появи на друг дисплей.
— Току-що се задейства височинният сигнал — промърмори тя, като намали скоростта и направи вираж с флайъра, за да го подготви за кацане. — Определи коридор към повърхността и провери релефа!
Абакоян включи инфрачервено изображение на местността пред тях и на друг екран пусна поредица данни за полета.
— Наклони на едно-осем-нула, скорост пет-четири, намали я на четири-двадесет и после на две-пет-девет — инструктираше той. — Автоматичното кацане — на десет секунди с фаза на спускане три.
— Мониторът и системите за спускане? — осведоми се Клариса.