— Френелеч вече обяви публична екзекуция след една дванадесета сияние — каза Скерилиан.
— Тогава за пръв път с него нямаме разногласия — отсече Ескендером. — Стягайте се веднага и в галоп — към Пергасос! Това е зрелище, което не бих искал да пропусна.
Жиро наблюдаваше с удивление реакцията на Ескендером за това, което му беше казал Бонд. Макиавели и Цезар станаха и Макиавели отиде при вратата и започна да маха на останалите от свитата на Хенри, които чакаха с конете в един от заслоните на транспортьорите.
— Какво, по дяволите, става? — попита Ланг.
— Струва ми се, че си тръгват — отговори слисано Зелцман. — Мисля, че срещата току-що завърши.
— Шарън, разбери какво става — нареди Ланг.
По някакъв начин Шарън успяваше да следи разговора, докато талоидите крачеха назад-назад и ръкомахаха буйно и докато пред вратата се събираха останалите талоиди с механичните коне, а Хенри продължаваше да излива яростта си.
— Връщат се в Падуа — каза тя накрая, като поклащаше смаяно глава. — Говорят за някаква публична екзекуция, която Хенри не иска да пропусне.
— Екзекуция на кого? — попита Зелцман.
— Не съм сигурна, но мисля, че на месията.
— Можем ли да позволим това? — каза Жиро, като гледаше обезпокоено Ланг.
Лицето на Ланг зад прозорчето на шлема остана безучастно.
— Това си е тяхна работа и техни обичаи. Кои сме ние, за да се намесваме?
Настъпи кратка пауза.
— Сигурен ли си, че не искаш да пипнеш Замбендорф? — попита смутено Жиро.
— Знаеш решението ми — отговори Ланг. Конрад Зелцман срещна за миг погледа на Жиро, после се обърна към Шарън.
— Казаха ли точно кога? — попита я той. Шарън погледна на компютъра трансформираното време, за което бяха споменали талоидите.
— След около двадесет часа.
35
Люкът в средната част на откраднатия ландър, скрит в долината на двеста мили северно от Падуа, се отвори и облечените в скафандри фигури на Замбендорф и Анди Шварц, командира на ландъра, излязоха на площадката и слязоха при Дру Уест и Клариса, които вече ги чакаха долу. После образуваното от двете двойки и водено в тъмнината от лъча на джобно фенерче унило малко шествие пое пътя си през лабиринта от стоманени и бетонни форми към неугледните колиби, които талоидите бяха построили за себе си. Абакоян, Фелбърг и Прайс, които бяха отишли преди тях, ги чакаха в лагера заедно с Лорд Нелсън и Ейбрахам, водача на друидите, и останалите талоиди, струпали се около тях. Беше дошъл моментът Замбендорф да съобщи официално на трупата, че спектакълът е свършил и те се разделят, да им пожелае на добър час й да ги изпрати по домовете им.
— Казахме им, че няма да ходят в Падуа — каза Абакоян.
Екипът беше решил да излезе с версията, че Мойсей, след като е изпълнил успешно основната си задача — да предотврати нахлуването в Генуа, е бил изпратен другаде, за да решава други въпроси. Това едва ли беше най-задоволителният завършек на авантюрата им, но никой не беше в състояние да предложи нещо по-добро.
Замбендорф кимна през шлема си.
— Как го приемат? — попита той.
— Не толкова зле, колкото допускахме — отговори Абакоян. — Вярно, разочаровани са, но не обезверени. Изглежда по някакъв начин сами са преценили ситуацията и са се примирили.
— Не знам… Правоверният навсякъде си е правоверен, явно — въздъхна Замбендорф. — Добре, донеси транслатора, Ото, бих искал да им кажа няколко думи, преди да си тръгнат.
Планът беше екипажът на ландъра, уж освободен от насилственото задържане, да отлети и да се представи заедно с кораба в база Генуа, като същевременно върне талоидите у дома им. Колкото до това, какво ще стане по-нататък, мненията се разделяха — Абакоян, Фелбърг и Клариса смятаха, че екипът няма друга възможност освен да ги последва с флайъра и да се предаде, а Замбендорф и Дру Уест умуваха как биха могли първо да измъкнат Мойсей от опасното положение.
Това наистина беше проява на скромност и великодушие, подобаващи на благородни същества, мислеше си Покръстеният, по-рано капитан Хоразорго, докато слушаше омагьосаното растение, което предаваше мислите на Архангела. Толкова много беше направено за толкова кратко време — възникна нова вяра, беше спасено едно село, цялата секта на васкорианците вече живееше в мир с Картогия, тиранинът на Кроаксия беше спрян и армията му беше разпръсната — и въпреки всичко Архангелът изразяваше съжалението си, че избраните, спуснали се над пустинята с бухлатите крила, нямаше да присъстват на Пришествието в Пергасос. Беше ясно, че Просветителят е потърсил тяхното съдействие в пустинята просто за всеки случай, докато изпробва силата, с която го е дарил Създателят. Силата се беше оказала толкова страховита, че той е решил да продължи сам и без чужда помощ да покръсти Пергасос, като остави последователите си да се занимават с други дела в Картогия.