Той изгледа въпросително лицата около себе си.
— Добре, шефе — предавам се — каза примирено Фелбърг.
— Аз вече казах, че съм за — напомни Дру Уест. Абакоян кимна в знак на съгласие.
— Е, какво, по дяволите… Досега през какво ли не сме минавали. Добре, да опитаме.
— Да опитаме — повтори Върнън. Замбендорф за секунда го погледна колебливо.
— Ти можеш да не се забъркваш, знаеш това. В ландъра за Генуа има достатъчно място.
— Аз дадох плочата на Мойсей, така че и аз имам не по-малка вина да бъде там, където е. — Върнън поклати глава. — Не, ако има някаква възможност да го измъкнем, мястото ми е при вас.
Замбендорф явно беше очаквал подобен отговор, кимна и реши, че въпросът е приключен.
— Добре. Дайте сега се пренесем нещата си във флайъра и да оставим Анди и екипажа му да си вършат работата на ландъра. Нека да се съберем пак след един час и да разгледаме отново плана на района около канарата. Боя се, че за това представление няма да има време за репетиция, така че ще трябва да си послужим с другото изпитано средство — богатството на въображението.
36
Наметнал дълга пелерина с качулка, която беше взел от един селянин срещу шлема и ризницата си, бившият редник Салакар дотика количката си до централния площад на града и си избра място в една не толкова оживена част на пазара, между сергията на продавач на галванична сол и търговец на гуми за колела. В този късен час на сиянието на площада беше общо взето спокойно, мнозина от търговците вече бяха затворили. Няма значение, помисли си Салакар, тъкмо ще има повече работа за такива като него, дето още търгуват направо на улицата. Освен това причината да избърза пред основната колона на армията беше възможността да се възползва няколко часа от доходния монопол, преди конкуренцията да се появи и да подбие цените. Той отметна покривалото на количката и отдолу се показаха скални и ледени отломки, парчета коприна от парашут, обгорени гилзи от фойерверки и разни други боклуци, после измъкна една табела, на която пишеше:
— Истински реликви, направо от мястото на мераказинските чудеса — завика той. — Ето скала, стопена от мълниите на Просветителя — само за пет дуодека. Сдобийте се със собствено парче. Като по чудо запазени парчета от захвърлени ангелски крила, прогонващи злите духове от домовете — седем дуодека. Ангелски светилници с гравирани свещени, слова, парчета свещено въже, парчета от небесни одежди, камъни от Хълма на поучението и много други. Всичко е донесено направо от мястото на пришествието на Просветителя.
Малка група неугледно облечени, грубовати безделници се беше спряла пред количката и го гледаше с любопитство. Зад нея зяпаха смутено още няколко души, но повечето продължаваха пътя си, вперили поглед пред себе си, или се обръщаха и бързо се отдалечаваха. Салакар се намръщи. Това изобщо не беше посрещането, което беше очаквал.
— Хайде тогава, какво ще кажете вие, господине? — обърна се той към най-близкия от стоящите пред него обесници — противен тип с доста ожулено червеникаво галванопокритие на лицето, мръсна дрипава дреха и моряшка шапка, килната наперено на тила. — Специална цена само за вас — три дуодека за това парче мераказинска скала. Отличен талисман и муска против силите на злото, о, да. Носи късмет и пази здравето. „Да“ ли каза?
— Ти си превъртял, бе — каза мрачно морякът.
— К’во искаш, да засъскаш и ти в киселината ли? — обади се друг от групата.
— Я се откажи от тия приказки и се радвай, че наблизо няма стража — посъветва го трети. Салакар ги изгледа объркано.
— Той не се ли яви тук? — попита той. — Досега целият град трябваше да бъде покръстен.
— Кой? — попита морякът.
— Просветителят. Той трябваше да дойде тук и да докара чудеса от небето. Един от тайфата се изсмя.
— Е, той се яви, ама чудесата ги нямаше. Духовниците ще го хвърлят от канарата, преди да е изтекло сиянието. Къде мислиш, че отива тоя народ?
— Осъдиха го като богохулник — каза друг.
— А може и да не остане сам, както си я подкарал — обади се трети. — Ама ти не ни обръщай внимание, карай. Две екзекуции с цената на една — добре ще си прекараме деня.
— Я по-добре да тръгваме, да не изпуснем и едната — каза морякът на останалите.
Салакар ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха сред приказки и смях, после се обърна, бързо смъкна табелата и издърпа покривалото върху количката. Остана известно време замислен, като се чумереше недоумяващо. После очите му изведнъж светнаха. Извади изпод дрехата си пръчка за писане, обърна табелата и бавно и старателно написа на гърба с големи букви: